Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Отговорният специален агент Спан стоеше там и местеше очи от директора към своята работна група. Те бяха съсредоточили изцяло вниманието си върху Лонгстрийт. Без някой да осъзнава това, той беше поел командването просто ей така. Спан почувства бавния огън на унижението и яростта.

В подземните простори под „Ривърсайд Драйв“ № 891 Констънс Грийн седеше зад бюрото в малката библиотека със смръщено чело и съсредоточени виолетови очи. Цялото й внимание беше насочено към онова, което стоеше на бюрото: древна японска ваза с проста идеограма, изпечена в нейната глазура. В нея бяха сложени три клонки от миниатюрно дюлево дърво, чиито цветни пъпки потреперваха леко, докато тя работеше.

През последните четирийсет и осем часа, загрижена за своето психическо състояние, Констънс се беше оттеглила в духовните и умствени упражнения, които както знаеше, щяха да й върнат емоционалното самообладание. Това и поддържането на пълно безразличие към външния свят – способност, която беше едновременно нейна гордост и защита. Започна да става в четири, за да медитира, съзерцавайки трансценденталния възел, вързан в шнур от сива коприна, който й беше подарък от Тсеринг, говорещия английски монах от манастира Гсарлиг Чонг, където я бяха учили на тънкостите на тибетската духовна практика, известна като Чонг Ран. След много упражнения беше способна само за минути да премине в стонг па ниид – Състоянието на чиста празнота – и беше оставала всяка сутрин в това подобно на транс медитативно състояние за цял час.

Изпита облекчение, като откри, че това й помогна да потуши своето безпокойство. Следобед вече не изпитваше сънливост и престана да се буди рязко посред нощ.

Помогна й и по други начини.

Нейният невидим другар, ухажор или какъвто там беше – не знаеше точно как да го нарича – не беше давал знак за присъствието си през последните четирийсет и осем часа. Ако не беше реалността на подаръците, които беше оставил, можеше да е част от нейното болезнено въображение. Ястията й също бяха станали по-прости. Макар още да бяха екзотични и по-елегантно поднасяни от практичните гозби, обикновено предпочитани от госпожа Траск – последното беше гъби пачи крак и кладница с равиоли – вече не бяха луксозни. Освен това последните две вечери не бяха съпроводени с вино.

Тя се опитваше да мисли колкото може по-малко за своя тайнствен другар.

Вече по-приспособена към странното си положение и осъзнаваща все по-нарастващото си примирение със смъртта на своя попечител, тя се бе върнала към една от предпочитаните си дейности: икебана – японското изкуство за подреждане на цветя. То я привличаше не само със своята древност, но и с красотата и изяществото си. Миналата година беше инсталирала четиристотинватова парникова лампа в една от нишите в помещението със сбирката от редки предмети на Енох Ленг. Под нея в дървен сандък отглеждаше миниатюрни дървета: портокал, праскова и райска ябълка. Предпочиташе стила шока и използваше само дървесни клони от един вид, както той предписваше, във всеки аранжимент. Те символизираха небето, земята и съществуването. Будистка философия, която според нея се съчетаваше с дисциплината на Чонг Ран.

Предпочиташе да работи с клоните на плодни дръвчета не само заради тяхната красота и непостоянство, но и защото бяха трудни за овладяване заради крехкостта и необикновените си форми. Работеше бавно, с изключително търпение, като никога не забравяше колко са крехки цветните пъпки. Ако беше доволна от окончателния дизайн, щеше да сложи икебаната в стаята с гравюрите може би срещу т’ангката на своя син…

Внезапно спря работа. Отнякъде в лабиринта от каменни помещения извън нейния апартамент започнаха да отекват звуци на клавесин.

Тя седна изправено на стола си. Това не беше сънувана музика, заради която се беше събудила, а звучеше тук и сега в мазето под мазето. Вероятно идваше от стария музикален салон.

Седеше и слушаше, а крехкото й самообладание изведнъж се разклати. Музиката беше лирична, сърцераздирателна и изпълнявана с неземна чувствителност. Констънс я сметна за удивително хубава.

Остави икебаната незавършена, свали копринените ръкавици и се изправи с кама в едната ръка и фенерче в другата. Изрита обувките от краката си, за да не вдига шум по каменните коридори. Бързо стигна до централния коридор, спря пред вратата и се вслуша внимателно. Нямаше усещането за нечие друго присъствие в мазето под мазето, нямаше миризма или движение на въздуха, които да са й непознати. Чуваше се само далечната, отекваща музика. Не беше Алойшъс – той не можеше да свири на клавесин. Във всеки случай кратката й надежда, че може да е все още жив, беше само глупава мечта.