Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Не е разумно да споменаваш Алкан – отговори Констънс. – Това само ще направи края ти по-мъчителен.

Настъпи мълчание. След това се чу:

— Права си. Забележката трябва да ти се е сторила… Не, тя си е безчувствена. Нямах такова намерение. Това беше проява на моето старо „аз“. Приеми моите извинения.

От една страна, Констънс не можеше да повярва, просто не можеше да разбере, че говори, разговаря с човека, който я беше прелъстил за своите перверзни цели и след това я бе захвърлил с толкова триумфална насмешка и презрение. Какво правеше тук и защо? Без съмнение искаше да я унижи допълнително.

Диоген не каза нищо. Мълчанието се проточи. Констънс не бързаше.

— Значи Алойшъс излезе прав – каза тя. – Предупреди ме да очаквам сблъсък и сега той настъпи. Нищо не предполагай – това бяха неговите думи. Значи ти си бил в тунелите под Олдъм? Теб е видял да ни наблюдаваш, застанал на ексмутските дюни?

Мълчание.

— И сега отмъщението ти срещу твоето семейство е пълно. Поздравления. Алойшъс е мъртъв благодарение на онова нещо, което ти освободи. Мислиш си, че си дошъл тук да си играеш отново с мен. Мислиш си, че можеш да ме прелъстиш за втори път с поезия, хилава естетика и всичко останало от твоя интелектуален тор. След това, когато моментът узрее, ще удариш с ножа. Отново.

— Не, Констънс.

Тя продължи:

— С тази разлика, лайно, че този път аз ще ударя. Нямам търпение да видя изражението ти, когато го направя. Веднъж вече съм го виждала. В деня, когато те бутнах във вулкана. Беше изненаданият поглед на мъж, който губи своята мъжественост.

Докато говореше, почувства как яростта отново се надига. С усилие на волята реши да спре да говори, за да може да си върне предишното хладнокръвие, така че щом се удаде възможност, да не пропусне целта.

Най-накрая Диоген заговори отново:

— Съжалявам, Констънс, но грешиш. Грешиш за моите действия и напълно бъркаш за моите мотиви.

Констънс не отговори. Отново се беше успокоила. И ръката, която стискаше камата, беше готова да се стрелне напред и да нанесе удар при най-малкия шум или движение. Годините, прекарани в тъмните пространства на мазето под мазето, бяха изострили нейните сетива и те бяха станали като на котка. Беше странно, че на очите й беше нужно толкова време, за да се приспособят към мрака. Сигурно защото твърде дълго е била на светло.

— Искам да те уверя в следното: не търся отмъщение срещу брат си, нито срещу някой друг. Вече не. Сега целта ми е друга. Твоята омраза ме промени. Твоето единствено по рода си преследване ме промени. Вулканът ме промени. Аз съм различен човек, преобразен – реформиран . Причината, Констънс, да съм тук, е, че ти си тук.

Констънс не отговори. Гласът му сякаш се усилваше, все едно се приближаваше. Още няколко крачки… още няколко крачки…

— Ще бъда честен с теб, защото напълно го заслужаваш. А и твоята интелигентност веднага би прозряла всяка измама. Когато свърша, ще знаеш, че казвам истината. Обещавам ти го.

Кратка пауза.

— Вярно е, че имаше време, когато отчаяно исках да видя своя брат да страда, както аз страдах като дете. По това време, моля да ми простиш откровеността, гледах на теб само като на средство, чрез което да унищожа Алойшъс. Виж, Констънс, трябва да разбереш, че тогава не те познавах .

С босите си крака тя бавно направи крачка към гласа. После още една.

— След падането в Ла Шара бях много тежко ранен. През месеците на възстановяване имах много за обмисляне. По това време таях мисли за отмъщение срещу теб. Но след това – и Констънс, това се случи толкова бързо, все едно някой беше дръпнал завесата на прозорец – всичко се промени. Разпознах гнева си като онова, което наистина беше: една съвсем различна емоция. Моите истински чувства.

Тя запази мълчание. Диоген и преди беше употребявал подобни слова срещу нея. По онова време те оказаха въздействието, което той търсеше. Беше ги попивала, както изсъхналата градина попива излятата върху нея вода.

— Нека ти обясня защо изпитвам – поради липса на по-точно определение – почит към теб. Първо, ти си единственият човек, когото познавам, който ми е равен по интелект. И може би емоционално равен. Второ, ти ме надмина. Трябваше да уважа това. Направих грешката да си играя с теб и ти отговори с удивителна енергия и единствена по рода си решимост, каквито някога съм виждал у човешко същество. Това ме изпълни със страхопочитание .

Още една крачка напред.