Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Тя плъзна очи по прикачения лист. Беше бележка от неговите попечители в манастира, адресирана до нея, в която потвърждаваха, че момчето е добре и вече показва големи заложби. Към нея беше прикрепен специален печат. Той доказваше, че Диоген е ходил дотам и че писмото е истинско. Направо не можеше да си представи как си е уредил посещение при тези толкова потайни и покровителствени монаси.

Тя остави снимката и писмото върху клавесина и загаси фенерчето, за да позволи на мрака да се възцари отново. Не можеше да позволи на този отвратителен човек да я манипулира.

— Беше там – каза тя. – В Ексмут. Шпионираше ни.

— Да – отговори Диоген. – Вярно е. Бях там с Флавия – по липса на по-добро определение – моята асистентка. Без съмнение си я видяла: младата келнерка в ресторанта „Капитан Хъл“, която работеше и на половин работен ден в „Спомени от Ексмут“ – магазина за чай и сувенири.

— Това момиче? Флавия? Работела, е за теб?

— Трябва да призная, че имам известни затруднения с нея. Тя е малко прекалено ревностна в изпълнението на задълженията си.

— Представям си тези задължения – подхвърли Констънс.

Когато не получи отговор, тя продължи:

— Ти си освободил Моракс. Ти задвижи цикъла на насилие.

— Права си. Помогнах на това нещастно, малтретирано създание да избяга от своите мъчители. Нямах представа, че ще реагира така. Единственото, което исках, беше да посея малко объркване. Да отвлека вниманието на моя брат. И така да си уредя възможността да те… видя отблизо.

Констънс поклати глава. Беше започнала да губи самообладание. Опита се отново да потисне гнева си.

— Да отвлечеш вниманието на своя брат? Ти го уби.

— Не – долетя отново печалният глас. – Бъркаш. Изглежда брат ми е мъртъв. Но това никога не е било моето намерение. Зная малко за чувствата, които вие двамата изпитвате или изпитвахте един към друг. Прости ми, но много се наслаждавах на съревнованието. Съжалявам, беше грубо да казвам подобно нещо, но трябва да знаеш, че между братя е така.

— Ти… – Констънс замълча. Отново се възцари мълчание. Всичките й обвинения, подозрения, възражения май бяха победени и от това поражение се роди объркване.

— И така… Защо си тук? Защо? – най-накрая успя да заекне тя.

— Възможно ли е още да не разбираш? – долетя гласът от кадифения мрак. – Моята цел с идването ми тук е много проста. Обичам те, Констънс.

В Кътлър, Мейн, Дуейн Смит седеше на леглото в мотела „Годер Даунийстър“ и оглеждаше четирите предплатени телефона, подредени върху кувертюрата. Въпреки че прозорецът беше отворен, а отоплението изключено, той се потеше от притеснение. Далка се беше свързал с ФБР по мейла. Реакцията беше изненадваща и удовлетворителна. Случи се точно както Филипов беше предвидил – изглежда ФБР отстъпваше пред техните искания със символични заплахи и съпротива. Бяха готови на всичко, за да запазят живота на своя човек. Очевидно този специален агент беше за тях актив с висока стойност.

Филипов беше казал, че ФБР ще настояват да разговарят с някого. Направиха го. И този някой беше Смит. Всичко беше предварително уговорено: трябваше да се обади на този Лонгстрийт в главната квартира на ФБР в Ню Йорк след пет минути по един от телефоните с предплатена карта. Онова, което най-много го притесняваше, беше подбирането на точния момент. Филипов му беше обяснил, че ФБР може да триангулира обаждане за по-малко от трийсет секунди. Значи разполагаше с двайсет секунди, за да проведе този разговор. След това трябваше да затвори, да извади телефона от строя и да го унищожи. Имаше четири телефона, а това означаваше четири двайсетсекундни разговора.

Нагласи хронометъра на часовника си за двайсет секунди. Щом звънне алармата, ще извади батерията от телефона, за да прекъсне разговора. Взе единия от апаратите – нямаше значение кой ще използва, и свали капачето на батерията. Отвори джобното си ножче и го сложи на кувертюрата, да му е под ръка, за да изчопли батерията. Дори да се забави само няколко секунди да извади телефона от строя, можеше да се окаже фатално.

Вече беше време за обаждането. Набра номера и пусна хронометъра.

Веднага отговориха.

— Лонгстрийт – се чу рязък глас и преди Смит да успее да отговори, влезе в своя сценарий. – Ще направим всичко, което искате, но ще ни отнеме няколко дни, преди да уредим формалностите и да прехвърлим Арсено от „Синг Синг“ в градския затвор тук, така че да можем да го качим на самолета за Каракас от летище „Дж. Ф. Кенеди“.