Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Въпреки щателното претърсване на прашните томове, не можа да намери цвете, подобно на оставеното за нея. Тези книги бяха на половин столетие и без съмнение през изминалите години бяха отгледани или открити нови орхидеи.

Тя продължи към апартамента си и затвори каменната врата зад гърба си. Влезе в малката библиотека, седна зад бюрото си, наля си още една чаша шампанско и включи лаптопа, който благодарение на рутера, инсталиран в мазето, имаше ограничен достъп до интернет.

Отне й петнайсет минути, за да открие точното съответствие. Цветето беше новооткрит вид орхидея, обитаващ Хималаите. Била намерена по тибетско-индийската граница.

И я наименували Cattleya constanciana .

Констънс се вторачи в името. Това беше лудост. На нея ли е била наречена? Невъзможно: трябва да е просто съвпадение. И все пак: мястото, където е била намерена… и това ли беше съвпадение? Не беше далеч от тибетския манастир, където сега живееше скрито нейното дете. А орхидеята е била открита, описана и наименувана само преди шест месеца. Но не се посочваше кой е откривателят.

Тя продължи проучването си и най-накрая попадна на оригиналната бележка в списание „Орхидеен преглед“, публикувано от Кралското орхидеено дружество. Под откривател беше отбелязано само: анонимен .

Била е наречена на нея. Имаше прекалено много съвпадения, така че не можеше да има друго обяснение.

Тя загаси лаптопа и остана напълно неподвижна на стола. Трябваше да докладва за това нахлуване на Проктър. Въпреки това, колкото и странно да изглеждаше, не желаеше да го направи. Проктър нямаше да го приеме добре – нахлуване в къщата под негова охрана. Той беше груб инструмент. А това положение, каквато и да беше точната му същност, изискваше повече финес. Констънс беше уверена в своята способност да се справи с всичко, което може да се изправи на нейния път. Не й липсваха средства за самозащита: беше се справяла и с много по-големи заплахи от тази. Нейната собствена склонност към неочаквано и резултатно насилие беше най-добрата й защита. Само да беше Алойшъс тук: той щеше да разбере какво става.

Алойшъс . Осъзна, че беше минал почти час, без непрекъснато да мисли за своя попечител. А сега, когато си спомни за него, не почувства същата пронизваща скръб. Може би най-накрая беше започнала да се приспособява към неговата смърт.

Не, няма да докладва за това на Проктър. Поне засега. Тя беше в свои води: знаеше още дузина други места в тези огромни подземни пространства, още по-тайни места, където би могла да се оттегли. Обаче някакво шесто чувство й подсказваше, че няма да е нужно. Случилото се беше нахлуване… но не се усещаше като посегателство , а като нещо друго. Не беше сигурна точно какво… но по много странен начин усещаше в това време на отчуждение и ужасна самота, че споделя своето лично изгнание с един вид сродна душа.

Тази нощ, когато най-накрая си легна, се погрижи да дръпне резето на каменната врата, която водеше в стаята с японските гравюри. Прояви предпазливост и сложи резето и на вратата към своята спалня, остави и камата „Маниаго“ подръка. Преди да свърши всичко това обаче, внесе красивата орхидея и нейната също толкова красива ваза в апартамента и ги сложи в края на бюрото си.

Констънс вдигна глава от списанието.

Какво привлече така неочаквано нейното внимание? Вслуша се, но мазето под мазето беше тихо като гроб. Може би полъх на вятъра? Не, това беше невъзможно – тук в това древно пространство дълбоко под улиците на Манхатън не подухваше ветрец.

Тя въздъхна. Нямаше нищо, но изведнъж се почувства неспокойна и разсеяна. Погледна часовника си: два и десет през нощта. Очите й останаха впити с тъга в часовника. Беше женски „Ролекс“ с юбилейна гривна от платина. Пендъргаст й го беше подарил миналата Коледа. Подхождаше на часовника, който носеше самият той.

Тя рязко затвори списанието. Невъзможно беше да избяга от спомена за Алойшъс: всичко й напомняше за него.

Събудила се беше преди половин час. Наскоро и съвсем нехарактерно за нея, сънят й се бе нарушил: будеше се посред нощ и не можеше да заспи отново. Може би причината беше в летаргията, която я обземаше следобед и предизвикваше дремките, които някак неизбежно се превръщаха в дълъг сън. Поне не можеше да приписва безсънието на скорошните събития: смъртта на Пендъргаст и очевидното нахлуване в нейното мазе под мазето. Още в началото на тяхното пътуване до Масачузетс беше започнала да се буди в неочаквани часове. По онова време нейното будуване през нощта бе довело до важна стъпка напред в тяхното разследване. Сега беше просто досада.