Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Ясно стана и нещо друго. Това лице без съмнение я ухажваше. Но кой може да е? Кой може да знае толкова много за нея? Дали знаеше и другите й тайни – реалната й възраст? Връзката й с Енох Ленг?

За миг си помисли да проведе още едно яростно и щателно претърсване на мазето под мазето. Отказа се: нямаше съмнение, че новото претърсване ще се окаже безплодно както предишното.

Тя клекна, взе бележката до госпожа Траск, скъса я на две и я пъхна в джоба на халата. Нямаше смисъл да я изпраща, защото знаеше, че не икономката я снабдява с тези изискани блюда и скъпи вина.

Но кой?

Диоген.

Бързо го отхвърли като най-смешното възможно предположение. Вярно, че подобно необикновено, капризно, закачливо ухажване би подхождало на Диоген Пендъргаст. Той беше мъртъв обаче.

Нали така?

Констънс поклати глава. Разбира се, че беше мъртъв. Беше паднал в ужасната Шара дел Фуоко на вулкана Стромболи. Знаеше това, защото се беше борила с него на самия край на бездната. Лично го беше бутнала и гледала как пада. Беше надникнала през ръба към ревящите ветрове на димящата лава долу. Беше сигурна, че отмъщението й е пълно.

Освен това, докато беше жив, братът на Алойшъс не изпитваше нищо друго, освен презрение към нея. Беше го изразил достатъчно ясно. Ти беше играчка – написа й той, – бързо разгадана тайна, скучна кутия, отворена насила, за да я намериш празна .

От спомена ръцете й се свиха в юмруци.

Не беше Диоген, това бе невъзможно. Беше някой друг, който също знаеше най-големите й тайни.

Осени я като светкавица. Той е жив – помисли си тя. – Значи все пак не се е удавил. И се върна при мен.

Беше смазана от прилива на чувства. Почувства луда надежда, трескаво очакване, сърцето й изведнъж заблъска в гърдите, сякаш искаше да изскочи.

— Алойшъс! – извика тя в мрака, а гласът й се прекърши. Не знаеше дали от ридание, или от смях. – Алойшъс, излез, покажи се! Не знам защо си толкова плах, за бога, моля, моля те , позволи ме да те видя!

Единственият отговор обаче беше слабото ехо на собствения й глас в каменните подземия.

Роки Филипов, капитан на риболовния кораб „Мънибол“, преправен траулер с дължина деветнайсет метра и половина, обърна глава и изстреля кафява струя тютюнев сок върху палубата, където тя се присъедини към слоя мазнина, дизел и слуз от риба.

— Проста работа – казваше морякът Мартин Дехесус. – Отнема твърде много време. Затова просто го застреляй, напъхай го в чувал за риба, сложи му тежест и го изхвърли зад борда.

Студен вятър повя по палубата на „Мънибол“. Беше тъмна, облачна, беззвездна нощ и те бяха здраво закотвени в Бейлис Хоул недалеч от американско-канадската граница. Малката група стоеше на палубата на тъмния кораб и всичко, което Филипов можеше да види от останалите, бяха червените огънчета на техните цигари. Други светлини нямаше: „Мънибол“ беше изключил котвените и навигационните светлини и дори червеното осветление в рулевата рубка беше угасено.

— Аз съм с Мартин – чу се тежкият глас на Карл Милър, последван от яркото припламване на огънчето и шумно издухване на дима. – Не искам да го държим повече на борда. Те само ни баламосват. Майната й на размяната. Прекалено рисковано е.

— Не е рисковано – обади се готвачът. – Можем да стигнем международни води за час. Следващата пратка е след седмици. Арсено е наш другар. Заслужава си търговията.

— Да, може би. Защо тогава федералните не сътрудничат?

Капитан Филипов слушаше размяната на мнения. Хората имаха нужда да изпуснат парата. През последните дни напрежението беше нараснало. Екипажът, който беше на борда, с изключение на дежурния на палубата, се беше събрал на завет в рулевата рубка, за да обсъди въпроса веднъж завинаги.

— Мисля, че ни залагат капан – каза Хуан Абреу, корабният инженер.

— Това няма значение – възрази готвачът. – Ако подушим и най-слабия лъх да се носи на юг, ще потеглим и ще изхвърлим този тип в океана. Все още ще разполагаме с неговия часовник за продан.

Разменяха се все нови и нови доводи, докато хората не започнаха да се повтарят. Най-накрая Филипов се оттласна от стената, изплю друга струйка тютюнев сок и заговори.

— Копелето е на борда от почти три седмици. От дни се опитваме да организираме тази размяна. Планът е добър. Да се придържаме към него. Още три дни – за това постигнахме съгласие. Ако дотогава размяната не стане, ще направим онова, което казва Дехесус, и ще го изхвърлим през борда.