Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

След като го зави, Филипов се замисли какво да правят с него. Когато се свести, можеше да се обърка и да предизвика неприятности. Най-добре беше да го заключи в някой от трюмовете. Кърмовият лазарет, който се помещаваше в най-големия трюм, щеше да е най-подходящ. Там имаше светлина и високо на стените електрически контакти, където биха могли да включат електрически радиатор.

Членовете на екипажа започнаха да се качват на палубата, опитвайки се да прогонят съня от очите си, и наобиколиха лежащия в безсъзнание мъж. Филипов стана и ги огледа.

— Мартин, покажи им часовника.

Часовникът тръгна наоколо, съпроводен с мърморене и кимане.

— С парите за този часовник човек може да си купи „Кадилак“ – каза Филипов. – Този тип е паралия. – Той отново ги огледа. – Това значи, че трябва да се откажете от бостънската отпуска, но от това може да се изкарат сериозни пари.

— Пари? – попита Дуейн Смит, помощник-капитанът. – Под формата на възнаграждение?

— Възнаграждение? Дръжки! Никое възнаграждение няма да може да се сравни с онова, което можем да получим, ако подходим другояче.

— Как другояче? – попита Смит.

— Откуп.

Филипов стоеше над люка на лазарета, вторачен в тайнствения мъж, заключен за кнехта в дъното на трюма. Мъжът беше при тях от десет дни, но сега те не знаеха повече за него, отколкото в деня, когато го издърпаха на борда. Тоест нищо. Мъжът, изглежда, спеше, но Филипов не беше сигурен. През първите няколко дни, след като го бяха извадили от водата, изглеждаше изпаднал в нещо като дълбок ступор. Това можеше да се очаква, след като едва не беше умрял от хипотермия. Бяха се грижили добре за него: гледаха да му е топло, превързаха раните и счупената става на пръста, настаниха го удобно. След това изкара три дни с висока температура, което също не беше изненадващо. Но екипажът взе да нервничи, защото се тревожеше, че ако ги спре Бреговата охрана и се качи на борда, всичко ще свърши.

За да намали този риск Филипов беше отклонил „Мънибол“ отвъд полуостров Скудик, дълбоко в най-дивото крайбрежие на Съединените щати – Източен Мейн с неговите хиляди необитаеми острови, заливи и устия на реки. Филипов добре познаваше крайбрежието и навиците на Бреговата охрана. От дни се мотаеха от плитък залив в плитък залив, като се държаха настрана от морските пътища и плаваха само нощем. Но атмосферата на борда си остана кисела, особено след като температурата на тайнствения мъж спадна и той, изглежда, започна да се оправя, ала така и не се разприказва. Не каза и дума. Сякаш беше умствено увреден, което не беше изключено, след като едва не се беше удавил. Обаче в няколкото случая, когато Филипов имаше възможност да надникне в ясните му очи, видя там бдителна интелигентност. Почувства със стомаха си, че съзнанието на този тип е будно. Защо тогава не искаше да говори? Какво е правил във водата? Откъде бяха раните му? Сякаш го беше нападнала мечка: дълги и дълбоки драскотини, разкъсвания и следи от ухапвания.

Беше крайно изнервящо за всички на борда.

Сега мъжът лежеше в обичайната си поза със затворени очи. Филипов го гледаше втренчено, а ръката му си играеше в джоба със златния му пръстен. Беше сигурен, че отговорът или поне част от него се крие в кръста или какъвто там беше символът, гравиран на пръстена. Странна емблема: вертикален облак, в който имаше петолъчна звезда, светкавица се носеше надолу, удряйки котешко око без клепач, в чиято зеница се виждаше числото 9. На Филипов това му приличаше на нещо, свързано с армията. Смит, неговият първи помощник и магьосник в областта на компютрите, прекара дълги часове да търси нещо подобно, но без успех. Същото се отнасяше за странния медальон около врата на мъжа, макар той да не изглеждаше толкова официален, а по-скоро семеен и може би дори средновековен. Смит се беше опитал да намери в интернет лицето на мъжа. Това също се провали. Проблемът беше, че той едва не умря и лицето му сега бе толкова изпито, че вероятно не приличаше на своето предишно „аз“, за да може софтуерът да открие съвпадение.

Ключът за самоличността на мъжа беше този пръстен. Филипов беше сигурен в това.

Той се вторачи отново в човека, а гневът му взе да нараства. Копелето им се опъваше. Защо?

Филипов влезе в трюма и тръгна към мъжа. Той лежеше прострян, със затворени очи, заключен към кнехта, и спеше. Или по-скоро се преструваше, че спи. Докато Филипов го гледаше втренчено, очите му се отвориха, разкривайки две блестящи сребърни монети с пронизващи черни зеници. Приличаше по-скоро на призрак, а не на човешко същество.