Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Надписът отдолу го посочваше като специален агент А. Ш. Л. Пендъргаст.

— Майчице мила, той е федерален агент – издиша Филипов.

Настъпи мълчание, което се нарушаваше единствено от потропването на дъжда по прозорците.

— Мамка му, това ще е. Хвърляме копелето във водата.

— Наистина ли искаш да го убиеш? – попита капитанът.

— Не го убиваме, а просто го връщаме там, където го намерихме. Природата ще свърши останалото. Кой ще разбере? След седмици вълните ще го изхвърлят някъде и нищо няма да го свързва с нас. Със сигурност не можем да държим федерален агент на борда.

Филипов не отговори. Беше силно изкушен. Този тип му беше влязъл под кожата. Отвори малкото шкафче под масата за карти и извади бутилка скоч, отви капачката и отпи глътка. Почувства как течността се спуска надолу по гърлото му. Чувството беше приятно. Затова удари още една глътка.

— Предлагам да се върнем към остров Крау – продължи Смит – и да го изхвърлим там. Трябва да е изчезнал някъде наблизо. Никой няма да го свърже с нас. – Той направи пауза, след това сграбчи бутилката. – Нещо против?

— Това е прекалено силно за мормон – отговори Филипов.

— Вече не съм – каза Смит с усмивка и си напълни устата. – Ще му сложим часовника и пръстена. Никакви доказателства не трябва да остават тук.

Докато уискито подпалваше стомаха му, Филипов почувства как мислите му стават удивително ясни. Той остави Смит да се изприказва.

— Майната му на часовника – продължи помощникът. – Не можем да поемем този риск. Изобщо не можем да си го позволим с Арсено, който може да се разприказва.

— Арсено – повтори Филипов.

— Да, Арсено. Искам да кажа, че ако започне да говори, те ще ни погнат като дивеч. А ако намерят отвлечен федерален на борда, обвиненията за трафик на наркотици ще са най-малката ни грижа…

— Арсено – повтори Филипов.

Смит най-сетне престана да дрънка.

— Какво за него?

— Федералните го задържаха.

— Нали точно това казвам.

— Така… а ние държим един федерален.

Мълчание.

Филипов насочи погледа си право към Смит.

— Ще им предложим сделка. Този човек, Пендъргаст, срещу Арсено.

— Ти да не си мръднал? Искаш да извъртиш това на федералните? Толкова бързо ще ни избият, че няма да можем дори да се изпикаем от кърмата.

— Не и ако се покрием. Знам точно такова място. Само слушай. Федералните нямат представа къде е. Във вестниците нямаше нищо за това. Не знаят, че е на борда, и между другото, това ще е последното място, където биха го потърсили. Като доказателство, че е при нас, ще им изпратим пръстена и амулета.

— Луда работа.

— Ако Арсено се разприказва, свършено е с нас. Ще прекараме остатъка от живота си зад решетките.

— Наистина ли мислиш, че ще се огъне?

— Мисля, че е възможно. Държат го вече… колко? Цял месец.

— Обаче да отвлечеш федерален агент за размяна… – Смит потъна в мълчание.

— Хубавото е, че е толкова просто. Работата е наполовина свършена: вече го държим, а никой не знае къде е. Ще свалим някого от екипажа с пръстена и амулета на брега. Ще ги изпрати по пощата на федералните, да речем, от Ню Йорк Сити. Нашето искане е просто: освободете Арсено и му дайте еднопосочен билет до Венецуела. Когато ни се обади, ще освободим Пендъргаст. Ако не, Пендъргаст умира.

— Да го освободим? Та той видя лицата ни.

— Правилно. Затова, когато освободят Арсено, ще хвърлим федералния обратно във водата. Там, където го намерихме. – Това хрумване изпълни Филипов с чувство на удовлетворение.

— Мамка му – намръщи се Смит. – Не знам, ако убием федерален, ще ни гонят до края на земята. Този тип е от елита. Сигурно има приятели.

— Ние пък имаме пари и кораб. Ще им отнеме време, за да сглобят целия пъзел. А когато го направят, ако изобщо успеят, ние отдавна ще сме изчезнали. Ако Арсено проговори, така или иначе е свършено с нас. – Накрая добави необорим довод. – Направо е чудо, че този тип ни падна в ръцете. Ще сме пълни глупаци, ако не се възползваме от случая.

Смити поклати глава.

— Дано се получи.

— Ще се получи. Събери хората. Свиквам събрание.

Филипов стоеше на предната палуба и вдишваше аромата, който се носеше откъм разперилите големи клони смърчове, които растяха по отвесните скали над и пред кораба. Беше спокойна, слънчева и студена есенна утрин. Всичко вървеше по план.

Капитанът беше открил заливчето Бейли като юноша, докато прекарваше трева от Канада в Съединените щати с една петметрова бостънска китоловна лодка. Никога не беше казвал някому за заливчето. Никога. Дори когато започна да управлява „Чарли“ от залива Фини в Нова Скотия до Фери Хед в Мейн и цяла поредица кораби за улов на омари и траулери. Мястото беше отлично за скривалище и Филипов го беше опазил за момента, когато щеше наистина да има нужда от него.