Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Това време беше дошло.

Заливчето Бейли беше разположено в дивия участък от бреговата линия между Кътлър и Лубек, недалеч от канадската граница. Представляваше дълбок срез в гранитната брегова линия, обграден от трите страни с високи, остри скали. Над него се извисяваха огромни смърчове, чиито рошави клони осигуряваха прикритие отгоре. В северната му част имаше отвор – скалата беше замръзнала в нещо подобно на каменна вълна, под която човек можеше напълно да скрие корабче. Малцината ловци на омари, които работеха в района, избягваха заливчето заради опасните петметрови приливи и отливи, както и назъбеното дъно, което поглъщаше техните капани и срязваше въжетата им.

Не беше шега да вкара „Мънибол“ в заливчето Бейли. Филипов го направи през нощта по време на слаб прилив, когато теченията ги нямаше и повърхността беше гладка. Нямаше как да спуснат котва: дъното щеше да я погълне със същата готовност като капаните за омари, а и нямаше достатъчно място корабът да се завърта. Вместо това Филипов беше опънал въжета от двата бряга, завързани за смърчовите стволове достатъчно хлабаво, за да позволяват на „Мънибол“ да се издига и спуска заедно е приливите и отливите.

Маневрата беше сложна и отне по-голямата част от нощта. Накрая той остана доволен от резултата. Бяха добре скрити в диво крайбрежие, където най-близкият град беше на двайсет километра от тях, а най-близката къща – на най-малко дванайсет. Брегът беше част от големия горски парцел, собственост на фабриката за хартия „Монтроуз“ в Лубек. Единствените хора, които идваха там, бяха дървосекачите, но по това време на годината не се сечеше.

На път за заливчето Бейли бяха свалили на сушата един от най-надеждните и изобретателни членове на неговия екипаж – Далка, с пръстена, амулета и пачка пари. Задачата му беше да стигне до Ню Йорк Сити и да изпрати по пощата двата предмета заедно със снимка на Пендъргаст и техните искания и указания до подразделението на ФБР в града. След това Далка щеше да потъне в мегаполиса и без да привлича внимание, да изчака резултата.

Свалиха го на пуст участък от брега и Филипов подкара „Мънибол“ на север към заливчето Бейли.

Беше взел предпазни мерки. Много преди да стигнат до мястото, беше наредил корабният джипиес и телефоните на екипажа да се изключат, а батериите им да се извадят. Всичко, което би могло да бъде използвано, за да ги проследят, беше изключено.

Беше обмислял проблема как да общуват с ФБР. Трябваше да има начин да го правят, без да издадат своето местоположение. За щастие Смит, неговият първи помощник и компютърен гуру, знаеше как да създаде непроследима и криптирана електронна поща. Филипов също разбираше доста от компютри и двамата със Смит го измислиха. Използваха програма, подобна на „Тор“, но много по-усъвършенствана. Казваше се „Блънт“ и криптираше четирикратно всички интернет комуникации, използвайки програмата за криптиране „Прити Гуд Прайвъси“, после ги препращаше през безброй компютри по цял свят, което правеше почти невъзможно проследяването на сигнала до оригиналния интернет протокол. Двамата със Смит бяха създали в „Блънт“ временна електронна поща за еднократна употреба в тъмната мрежа, наречена „Инсърджънт Мейл“, която беше – поне така смятаха – непробиваема дори за Агенцията за национална сигурност.

Имаше обаче малък проблем при изграждането: в заливчето Бейли нямаше интернет връзка.

Което означаваше, че Смит трябва с лаптопа си да отиде на място, където има интернет връзка, за да може да изпраща и получава имейли. Бяха решили, че това място ще бъде град Кътлър – на няколко десетки километра надолу по крайбрежието. Един мотел в града на име „Годер Даунийстър“ предлагаше безплатен безжичен интернет. Смит щеше да ходи там.

„Мънибол“ влачеше моторница, която служеше и за спасителна лодка – един почти нов триметров „Зодиак“ с надуваеми бордове и четиритактов двигател „Тохацу“ с 9,8 конски сили. В спокойно море и с един човек на борда лодката с лекота можеше да плава с двайсет възела. Морето между заливчето Бейли и Кътлър обаче беше всичко друго, но не и спокойно и дванайсет възела бяха максималното, което човек можеше да понесе, без да бъде очукан от вълнението. И то само ако времето е хубаво. Ако е лошо – забрави.

Трябваше да са внимателни. Идването и заминаването на малкия „Зодиак“ не биха предизвикали любопитство в някое пристанище, но ако бъде видян да цепи в открито море, ще бъде забелязан. Особено от рибарите, които щяха да си помислят, че е чиста лудост да караш малка лодка в късната есен покрай назъбено крайбрежие, известно със своите епични бури, течения и мощни приливи и отливи. Ако го видеха, щяха да искат да разберат кое, по дяволите, е това лудо копеле. Филипов знаеше много добре, че рибарите са отчаяни клюкари.