Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Той замълча и зачака тяхната реакция. В бизнеса с трафик на дрога, за разлика от глупостите, които показваха по телевизията, трябва да изградиш консенсус. Не можеш просто да късаш топки и да се надяваш, че нещата ще вървят.

— Справедливо – каза готвачът.

— Карл? – попита Филипов.

— Добре, още три дни.

— Мартин?

— Ами майната му, мога да почакам още няколко дни. Но само толкова.

Групата беше постигнала неохотно съгласие и започна да се разотива.

Капитан Филипов настигна готвача, който се връщаше долу в камбуза.

— По-добре да се опитам да държа този тип жив. Остана ли от говеждата яхния, която ядохме на обед?

— Да.

Филипов взе купа с яхния и бутилка вода, за да ги занесе в лазарета в кърмовия трюм. Люкът беше оставен отворен и го бяха покрили с решетка, за да влиза въздух. Той светна с фенерчето през решетката и видя мъжа в същата поза, както последния път. Едната му китка беше заключена към кнехт. Подобното му на скелет тяло бе покрито от същия изпокъсан и мръсен черен костюм, с който го бяха намерили. Бузите му бяха хлътнали, а лицето натъртено. Светлорусата му коса бе полепнала по челото.

Филипов отвори решетката, спусна се в трюма и остави бутилката вода пред мършавата фигура. Клекна и се вторачи в нея. Очите на мъжа бяха затворени, но докато Филипов го гледаше, се отвориха: сребристи очи, които сякаш грееха с вътрешна светлина.

— Донесох ви храна – каза Филипов и посочи купата в ръката си.

Мъжът не отговори.

— Защо вашите приятели се бавят? – попита Филипов за стотен път. – Продължават да се дърпат.

За негова изненада най-накрая погледът на мъжа срещна неговия. Това го накара да се почувства неловко.

— Оплаквате се от мълчанието на моите приятели?

— Точно така.

— В такъв случай се извинявам от тяхно име. Позволете ми да ви уверя обаче, че когато му дойде времето, те ще се радват да се срещнат с вас. Но се боя, че ако напук на обстоятелствата оцелеете при тази среща, ще пожелаете да не ги бяхте срещали.

Филипов се вторачи в мъжа. Трябваше му известно време, за да схване казаното.

— Големи приказки от покрит с лайна плавей, който извадихме от водата.

Мъжът се усмихна с невесело, призрачно разтягане на устните.

— Добре. – Филипов остави купата. – Ето ви вечерята. – Той се приготви да си върви, но после се спря. – Ето ви и десерта. – И жестоко изрита мъжа в корема. След това се изкатери на палубата и пусна решетката да се тресне в люка.

19 дни по-рано

25 октомври

Роки Филипов стоеше на щурвала на рибарския кораб „Мънибол“ и го управляваше в неспокойното море. Изгряващото слънце си пробиваше път през тъмна завеса от облаци на източния хоризонт – опашката на бурята, която бе преминала оттук през нощта. Откъм левия борд на плавателния съд се плъзгаше ниският, черен бряг на остров Крау, а пред себе си Филипов виждаше премигващата светлина на Ексмутския фар, който се издигаше на едно възвишение заедно с къщата на фараджията до него. Изгряващото слънце ги беше варакосало, превръщайки ги в красива гледка. Моряците, които не бяха на вахта, спяха в каютата долу. Мартин Дехесус стоеше до него в рулевата рубка и пиеше кафе, похапваше стара поничка и играеше някаква игра на мобилния си телефон.

Филипов беше в мрачно настроение. Бяха извършили доставката в Мейн. Пътуването от Канада беше минало без проблеми. Сега буквално стояха върху седемцифрена сума пари в брой, заключени долу в трюма. Трябваше да убият един месец, преди да вземат и доставят следващата пратка. Това трябваше да бъде момент на триумф… ако не беше случаят с Арсено.

Преди седмица федералните го бяха пипнали с куфарче пари от работата в Канада. Сто хилядарки, достатъчни да предизвикат техния интерес. Сега Арсено беше задържан и Филипов не се съмняваше, че работят върху него. Още не се беше пропукал, защото иначе всички вече щяха да са в кюпа. Той смяташе Арсено за корав орех, но човекът имаше жена и две деца. А това винаги беше най-слабото място на мъжа. Освен това се оказа глупак – трябваше да изпере парите според насоките, които Филипов бе разработил внимателно, вместо да го арестуват с тях.

Другият проблем беше, че екипажът гласува да закарат кораба в Бостън и да останат там цял месец, за да се наслаждават на плодовете на своя труд. Филипов не одобряваше този план: не му харесваше идеята хората му, изведнъж забогатели, да отидат в града, да започнат да се напиват, да наемат проститутки и може би да се разприказват. Човек само трябваше да види какво се случи с Арсено, който беше поискал да слезе по-рано от кораба. Трябваше да се съгласи на това обаче. Не можеше просто да каже „не“, след като бяха работили толкова здраво за доставката и след рисковете, които бяха поемали. Трябваше просто да им се довери, че няма да се забъркат в неприятности.