Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Стана от безсънното си легло и мина в библиотеката, за да пише в дневника. Това обикновено я успокояваше, но сега се оказа поредното неудовлетворение: думите просто не идваха.

Погледът й се премести от затворения дневник до съдовете от снощната вечеря, струпани върху сребърния поднос. Храната беше студено приготвена, сякаш госпожа Траск знаеше, че Констънс ще бъде твърде заета, за да я изяде веднага: чифт опашки от студеноводни омари, сос ремулад, яйца от пъдпъдък по френски… и разбира се, бутилка шампанско, от което изпи твърде много.

Сякаш госпожа Траск знаеше, че ще бъде твърде заета, за да я изяде веднага…

В главата на Констънс се зароди странна мисъл: дали госпожа Траск приготвяше всички тези блюда? Но кой друг би могъл да бъде? Тя не би наела друг шеф, който да подлага на съмнение нейната власт. Икономката ревниво пазеше своята майчинска роля, винаги се цупеше и никога не би позволила някой друг да готви храна в къщата.

Констънс остави химикалката на плота. Тя очевидно не беше на себе си. Вероятно причината беше във виното, с което не беше свикнала, заедно с богатите вечери напоследък. Най-малкото можеше да сложи край на това. Известно време поразмишлява пак над идеята, че може би е добре все пак да разговаря с Проктър за скорошните си открития в мазето под мазето.

Взе отново химикалката, отвори чекмеджето на бюрото, извади кремав лист за писане и нахвърля следната бележка:

Скъпа госпожо Траск,

Благодаря Ви за голямото внимание напоследък. Оценявам високо Вашата загриженост за моето добруване. Обаче искам да Ви помоля да започнете отново да ми поднасяте прости ястия без вино. Блюдата, които ми приготвихте след връщането си от Олбъни, бяха прекрасни, но твърде обилни за моя вкус.

Ще ми направите ли услуга да кажете на Проктър, че искам да говоря с него – ще Ви бъда благодарна. Може да остави бележка в асансьора с удобно за него време.

Приемете моите поздрави,

Сгъна бележката на две, стана от бюрото и облече копринения си халат. След това светна фенерчето, вдигна подноса със съдовете и бутилката шампанско, остави бележката между тях и тръгна надолу по късия коридор.

Отвори вратата и отново се закова на място. Този път не изпусна чиниите и бутилката. Нито извади камата. Вместо това внимателно остави подноса настрана, потупа халата си, за да се увери, че камата е подръка, и освети онова, което беше оставено пред вратата.

Беше мръсно, пожълтяло парче коприна с тибетско писмо на него и червен отпечатък на ръка. Констънс го разпозна веднага като обратната страна на т’ангка – тибетска будистка картина.

Тя я вдигна и отнесе в библиотеката, където я разстла. И просто зяпна. Беше най-прекрасното изображение, което човек можеше да си представи: блясък, слънчево изригване от червено, златно и лазурносиньо с крайно деликатни оттенъци и съвършени детайли и яснота. Разпозна я като религиозна картина, изобразяваща Авалокитешвара – великия Бодхисатва на състраданието, седнал на лотосов трон върху лунен диск. В Тибет Авалокитешвара беше най-почитаният бог, защото е пожертвал собственото си спасение, за да се преражда отново и отново на земята и да донесе просветление на всички живи и страдащи създания на този свят.

Обаче в тази картина Авалокитешвара беше нарисуван не като мъж, а като момче. И чертите на момчешкото лице, толкова изящно изписани, чак до фините къдрици на косата и характерните увиснали клепачи, бяха досущ като… тези на нейния собствен син.

Констънс не беше виждала сина си – нейното и на Диоген Пендъргаст дете – от цяла година. Тибетците го бяха обявили за ринпоче – деветнайсетото превъплъщение на уважаван тибетски монах. Беше скрит в манастир извън Дхарамсала в Индия, в безопасност от всякаква китайска намеса. На тази картина детето изглеждаше по-голямо, отколкото когато го беше видяла за последен път. Не можеше да е била нарисувана преди повече от няколко месеца…

Застанала напълно неподвижна, Констънс попиваше нарисуваното лице. Въпреки бащата на детето Констънс не можеше да не изпитва яростна майчина любов, усилена от факта, че можеше рядко да го посещава. Значи така изглежда сега , каза си тя, взирайки се почти възторжено в неговото изображение.

Който е оставил това – помисли си тя, – знае и най-интимните ми тайни. Съществуването на моето дете и неговата самоличност. Намекът, който започна с месторождението на новооткритата орхидея Cattleya constanciana , сега беше станал напълно ясен.