Взе отново фенерчето, излезе от апартамента в централния коридор и пое в противоположната посока, докато не стигна в помещението, посветено на препарираните животни. Бързо откри Норфолкския кака, който беше изложен под махагонова кутия е релефно стъкло.
Перото пасваше отлично на едно оголено място на гърлото.
Когато се озова отново в библиотеката си, Констънс хвърли едно око на отворената книга. Перото беше отбелязало стихотворение № 60.
Hesterno, Licini, die otiosi
multum lusimus in meis tabelis…
Тя си преведе наум редовете:
Вчера, Лициний, ден на безделие,
играхме много игри на моите малки дъсчици… [13] Навосъчени дъсчици за писане. – Б.пр.
В този момент забеляза, че най-долу на страницата с елегантен почерк и виолетово мастило е написана бележка. Мастилото изглеждаше удивително свежо.
Обична моя, поднасям ти това стихотворение…
Разпозна свободния превод на 16-ия ред на стихотворението: hoc, iucunde, tibi poema feci.
Тя заобръща книгата в ръце, удивена и смутена. Откъде се е взело това? Възможно ли е Проктър да го е донесъл за нея? Не, той никога не би си позволил да направи нещо подобно, дори да си мисли, че би облекчило нейните страдания. Освен това беше сигурна, че Проктър не е прочел и дума поезия през живота си нито на латински, нито на който и да е друг език. А и той не знаеше за тайните помещения, където се беше настанила.
След смъртта на Пендъргаст вече никой не знаеше за тях.
Тя поклати глава. Някой й беше оставил тази книга. Или е започнала да губи разсъдъка си? Да, може би е така. От време на време скръбта й се оказваше съкрушителна.
Отвори бутилката вино, наля чашата и отпи глътка. Дори на нея, която не беше познавач, вкусът му се стори забележително пълнокръвен и интересен. Отпи още една глътка и седна да вечеря. Преди да започне обаче, отново се зае със стихотворението. Разбира се, беше го чела, но преди години и сега, когато отново си превеждаше редовете наум, стиховете й се сториха много по-красиви, отколкото си ги спомняше… и въпреки всичко ги прочете от началото до края вглъбено и с удоволствие.
Констънс се събуди от звуците на музика. Седна в леглото и отметна завивките настрана. Беше сънувала музика. Но коя пиеса? Стори й се пълна с копнеж, патос и ненужна страст.
Тя стана и мина от спалнята в малката си библиотека. Реши, че трябва да сложи край на този късен следобеден сън. Въобще не беше в нейния стил и не искаше да се превърне в навик. Подобно поведение – прекомерно или необичайно спане – беше, поне така подозираше, проявление на нейната скръб.
Въпреки всичко онова, което чувстваше в момента, не беше скръб или поне не точно. Не можеше да каже точно каква смесица от чувства я изпълва, освен че са сложни и противоречиви.
Беше възнамерявала да прекара сутринта, като пише в дневника си. Вместо това се зае да превежда и преписва някои от Катуловите стихотворения. После по някаква причина, която така и не можа да разбере, няколко стихотворения от сборника на Маларме „Поезия“ [14] Излязъл за пръв път през 1887 г. – Б.пр.
. Стилът на Маларме беше прословуто труден за сполучливо превеждане на английски и накрая, след като се умори, тя се обърна към музиката.
Откакто бе „отишла под земята“ – както го наричаше в съзнанието си – слушаше струнните квартети на Шостакович и особено третия. Финалната част й напомняше за Мадлин Ашър от разказа на По [15] Разказът „Падението на дома Ашър“. – Б.пр.
с нейния каталептичен пристъп на жив мъртвец [16] Каталепсията е заболяване, характеризиращо се с намалена чувствителност към вътрешни и външни дразнители и тялото запазва позата си. Оттам „жив мъртвец“. – Б.пр.
. В известен смисъл Констънс също като Мадлин се чувстваше жива погребана, защото живееше в самоналожено изгнаничество под манхатънските улици. Неспокойните, тревожни дисонанси подхождаха на нейното настроение. Скръбта в тях отразяваше нейната собствена.
Обаче днес следобед взе Брамс вместо Шостакович: по-точно неговите трио за пиано. Те също бяха сложни и философски, но и пищни, красиви и без тази дълбока тъга на Шостакович.
Докато слушаше, я обзе странна сънливост и тя отиде в спалнята с намерението да сложи глава на възглавницата само за десетина минути. Вместо това бяха минали три часа: беше осем вечерта и госпожа Траск вече щеше да е оставила храната й за деня във вътрешния асансьор. През деня, вместо да реши да упрекне госпожа Траск за луксозните блюда напоследък, Констънс откри, че се чуди какво ли ще има на тазвечерния поднос.
Читать дальше