Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Взе отново фенерчето, излезе от апартамента в централния коридор и пое в противоположната посока, докато не стигна в помещението, посветено на препарираните животни. Бързо откри Норфолкския кака, който беше изложен под махагонова кутия е релефно стъкло.

Перото пасваше отлично на едно оголено място на гърлото.

Когато се озова отново в библиотеката си, Констънс хвърли едно око на отворената книга. Перото беше отбелязало стихотворение № 60.

Hesterno, Licini, die otiosi

multum lusimus in meis tabelis…

Тя си преведе наум редовете:

Вчера, Лициний, ден на безделие,

играхме много игри на моите малки дъсчици… [13] Навосъчени дъсчици за писане. – Б.пр.

В този момент забеляза, че най-долу на страницата с елегантен почерк и виолетово мастило е написана бележка. Мастилото изглеждаше удивително свежо.

Обична моя, поднасям ти това стихотворение…

Разпозна свободния превод на 16-ия ред на стихотворението: hoc, iucunde, tibi poema feci.

Тя заобръща книгата в ръце, удивена и смутена. Откъде се е взело това? Възможно ли е Проктър да го е донесъл за нея? Не, той никога не би си позволил да направи нещо подобно, дори да си мисли, че би облекчило нейните страдания. Освен това беше сигурна, че Проктър не е прочел и дума поезия през живота си нито на латински, нито на който и да е друг език. А и той не знаеше за тайните помещения, където се беше настанила.

След смъртта на Пендъргаст вече никой не знаеше за тях.

Тя поклати глава. Някой й беше оставил тази книга. Или е започнала да губи разсъдъка си? Да, може би е така. От време на време скръбта й се оказваше съкрушителна.

Отвори бутилката вино, наля чашата и отпи глътка. Дори на нея, която не беше познавач, вкусът му се стори забележително пълнокръвен и интересен. Отпи още една глътка и седна да вечеря. Преди да започне обаче, отново се зае със стихотворението. Разбира се, беше го чела, но преди години и сега, когато отново си превеждаше редовете наум, стиховете й се сториха много по-красиви, отколкото си ги спомняше… и въпреки всичко ги прочете от началото до края вглъбено и с удоволствие.

Констънс се събуди от звуците на музика. Седна в леглото и отметна завивките настрана. Беше сънувала музика. Но коя пиеса? Стори й се пълна с копнеж, патос и ненужна страст.

Тя стана и мина от спалнята в малката си библиотека. Реши, че трябва да сложи край на този късен следобеден сън. Въобще не беше в нейния стил и не искаше да се превърне в навик. Подобно поведение – прекомерно или необичайно спане – беше, поне така подозираше, проявление на нейната скръб.

Въпреки всичко онова, което чувстваше в момента, не беше скръб или поне не точно. Не можеше да каже точно каква смесица от чувства я изпълва, освен че са сложни и противоречиви.

Беше възнамерявала да прекара сутринта, като пише в дневника си. Вместо това се зае да превежда и преписва някои от Катуловите стихотворения. После по някаква причина, която така и не можа да разбере, няколко стихотворения от сборника на Маларме „Поезия“ [14] Излязъл за пръв път през 1887 г. – Б.пр. . Стилът на Маларме беше прословуто труден за сполучливо превеждане на английски и накрая, след като се умори, тя се обърна към музиката.

Откакто бе „отишла под земята“ – както го наричаше в съзнанието си – слушаше струнните квартети на Шостакович и особено третия. Финалната част й напомняше за Мадлин Ашър от разказа на По [15] Разказът „Падението на дома Ашър“. – Б.пр. с нейния каталептичен пристъп на жив мъртвец [16] Каталепсията е заболяване, характеризиращо се с намалена чувствителност към вътрешни и външни дразнители и тялото запазва позата си. Оттам „жив мъртвец“. – Б.пр. . В известен смисъл Констънс също като Мадлин се чувстваше жива погребана, защото живееше в самоналожено изгнаничество под манхатънските улици. Неспокойните, тревожни дисонанси подхождаха на нейното настроение. Скръбта в тях отразяваше нейната собствена.

Обаче днес следобед взе Брамс вместо Шостакович: по-точно неговите трио за пиано. Те също бяха сложни и философски, но и пищни, красиви и без тази дълбока тъга на Шостакович.

Докато слушаше, я обзе странна сънливост и тя отиде в спалнята с намерението да сложи глава на възглавницата само за десетина минути. Вместо това бяха минали три часа: беше осем вечерта и госпожа Траск вече щеше да е оставила храната й за деня във вътрешния асансьор. През деня, вместо да реши да упрекне госпожа Траск за луксозните блюда напоследък, Констънс откри, че се чуди какво ли ще има на тазвечерния поднос.