Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

На половината път надолу по този централен коридор от едната страна имаше изолирана стая, която повече приличаше на алков. В нея се съхраняваше безценната колекция от японско изкуство Укийо [10] Японска художествена школа, възникнала през XVII в. – Б.пр. : гравюри върху дърво на морски пейзажи, връх Фуджи, обгърнат от облаци, куртизанки, които свирят на кото [11] Традиционен японски струнен музикален инструмент. – Б.пр. . Задната стена на алкова беше покрита с рисунка на оризова хартия, изобразяваща моста „Оказаки“ на Хирошиге [12] Известен художник от школата Укийо. – Б.пр. от прочутата му поредица „53 спирки по пътя „Токайдо“. Зад картината имаше стена, която беше част от основите на сградата.

Почти невидим ограничител в камъка действаше както герба на горния етаж: завъртян колкото е нужно, освобождаваше пружина, която тласкаше част от стената назад подобно на малка врата. Тя водеше по тесен коридор към кръгла стая, слабо осветена от свещи. От нея се влизаше в три помещения, образуващи формата на трилистна детелина. Едното представляваше малка библиотека, в която имаше писалище, заобиколено от стари дъбови лавици, пълни с томове с кожени подвързии. Другото беше посветено на размишленията и медитацията. В него имаше само един стол, поставен пред произведение на изкуството. Третото започваше от далечния край на кръглото помещение и беше спалня с баня. Цялото представляваше малък апартамент дълбоко под земята, обзаведен оскъдно, но въпреки това изискано.

Спалнята приличаше на другите две помещения: скромна, но въпреки това елегантна в своя аскетизъм. На голямото легло имаше атлазена завивка с подхождащи й алени възглавници. На нощното шкафче стояха кана и леген за миене от двора на краля слънце Луи XIV, а на другото – свещник с тънка, заострена свещица, поставен в шефилдска купа.

Апартаментът беше толкова тих, колкото къщата над него, като се изключи лекото, почти недоловимо дишане на човек, който лежеше под атлазената завивка.

Този човек беше Констънс Грийн.

Изведнъж тя се събуди. По принцип имаше лек сън и веднага се събуди напълно. Запали електрическия лампион, духна да изгаси свещта и си погледна часовника. Осем и пет. Странно колко различно се усещаше времето тук, долу, под ритъма на града над главата й. Ако не внимаваше, дните щяха да започнат да се сливат един в друг толкова бързо, че щеше да им изгуби броя.

Завъртя се, спусна крака от леглото, ставайки, се протегна за копринения халат, който висеше на близката закачалка, и се загърна стегнато в него. След това застана неподвижно на място, размишлявайки – напълно в традицията на монасите от тибетския манастир Гсалриг Чонг, където я бяха обучавали – за своето състояние и съзнание след събуждането.

Най-вече осъзнаваше една голяма празнина. Празнина, която знаеше, че никога няма, нито може да бъде запълнена. Алойшъс Пендъргаст си беше отишъл. Най-накрая бе приела този факт. Решението й да се оттегли в тези подземни помещения и поне засега да напусне света на живите беше нейният начин да приеме неговата смърт. Във време на стрес, на голяма скръб или опасност винаги се беше оттегляла в тези тихи подземни пространства, познати на много малко други хора. По своя сдържан, но въпреки това внимателен начин Пендъргаст я беше излекувал от този навик. Беше я научил колко е красив светът извън замъка на „Ривърсайд Драйв“. Научи я да търпи компанията на другите хора. Но Пендъргаст вече го нямаше. Когато осъзна това, Констънс се изправи пред двата единствено възможни за нея начина на действие: да се оттегли под земята или да използва шишенцето с цианкалиеви хапчета, които пазеше като осигуровка срещу света. Тя избра първия. Не защото се страхуваше от смъртта – напротив, а защото знаеше, че Алойшъс щеше да е безвъзвратно разочарован, ако тя посегне на живота си.

Мина от спалнята в малката лична библиотека. Комплект чинии от снощната вечеря – първата, откакто се беше оттеглила в мазето под мазето преди няколко дена – стоеше в ъгъла на писалището. Изглежда госпожа Траск току-що се беше прибрала от престоя при сестра си в болницата, защото в асансьора имаше оставена вечеря. Преди гозбите на госпожа Траск винаги бяха пресни и прости. Но вечерята, която беше оставила в асансьора за Констънс, съвсем не беше такава: телешко филе, пълнено с пачи крак, върху канапе от печени бели аспержи и сос от трюфели. За десерт имаше много ароматно парче черешов пай. Макар госпожа Траск да беше отличен готвач, когато положението го изискваше, Констънс остана много изненадана от богатата вечеря. Тя не съответстваше на причината да се оттегли за усамотен живот под земята – болезнен, уединен… и аскетичен. Госпожа Траск трябваше да разбере това. Такава изискана вечеря, която граничеше с упадъчното, не беше подходяща. Но може би това беше начинът на икономката да обяви своето завръщане. Случилото се смути Констънс, но въпреки всичко тя се наслади на храната.