Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Проктър се зае да обмисля своето затруднение. Беше преживял нещо като просветление. Нямаше съмнение, че всичко това е организирано много грижливо: абсурдно сложен план да го подмами на края на света… и да го остави да заседне там.

Тойотата беше безполезна. Щеше да се наложи да върви до Ню Ксаде, който сега беше на 280 километра зад него. Имаше храна и много вода. Щеше да върви нощно време. Бързо си направи сметката наум. Разполагаше с около трийсет литра вода. Щяха да са му нужни три и половина литра дневно. Запасът беше за около седем-осем дни, значи трябваше да изминава по четирийсет километра дневно, за да стигне до Ню Ксаде.

Имаше известен шанс да излезе жив от пустинята. Без съмнение Диоген знаеше и това.

Истинският въпрос беше защо изобщо Диоген е организирал тази сложна измама? Тя наистина беше сложна: включваше няколко самолета, финтове и заблуди, дълго преследване с коли. Хората, с които се беше срещнал по пътя, бяха заблудени, а други му бяха оказали помощ срещу заплащане. Затова не беше сигурен кое е истина и кое – не. Кой го беше излъгал? Пилотът на бомбардиъра, собственикът на автокъщата – за тях Проктър беше сигурен. Останалите бяха видели онова, което Диоген беше поискал да видят. Първите двама обаче, бяха част от неговия план. Поне така смяташе. Бяха лъгали Проктър в лицето, макар и двамата да осъзнаваха на каква голяма опасност се излагат. Беше ли възможно собственикът на автокъщата да е продължил да се придържа към сценария на Диоген въпреки насилието, което Проктър беше упражнил над него?

Съществуваше и въпросът за самата Констънс. Проктър беше видял лицето й само веднъж: в записа на охранителната камера на летището. Ако Диоген беше способен на такава изпипана измама по всички други въпроси, може да го е заблудил и за това. Беше малко вероятно… но възможно. Мъртва ли е, или жива?

Защо? Защо? Всичко това беше толкова трудно за разбиране, че Проктър се изпълни с безсилен гняв.

Пое си дълбоко дъх и осъзна, че е на крачка от пълното изтощение и психозата заради дългото безсъние. Не беше спал от близо шейсет часа. Не можеше да направи нищо повече, преди да поспи.

Когато се изтегна в нощния хлад, чу в далечината пулсиращо кресчендо, което разпозна като рева на голям мъжки лъв. Ревът беше последван от друг, след това от още един: зов и отговор. Беше групичка агресивни мъжки, които още са твърде млади, за да имат собствен прайд. Ревът ги събираше, за да ловуват заедно.

Кооперативен лов.

Щеше да се оправя с това по-късно. Той затвори очи и веднага се унесе в дълбок сън без сънища.

Макар залязващото късно есенно слънце да позлатяваше гледащите на запад манхатънски фасади над река Хъдсън, библиотеката на „Ривърсайд“ № 891 беше както обикновено потънала в постоянен сумрак. Високите прозорци с метални рамки бяха затворени и зарезени, покрити с тежки, богато бродирани завеси. Сега обаче в камината не играеха пламъци и не светеше лампа от „Тифани“ със старинен стъклен абажур, за да прогонва сумрака.

Когато следобедът премина във вечер, а вечерта в нощ, къщата остана напълно тиха, в бдителен отдих. По мраморния под на балната зала не кънтяха стъпки, пръсти не докосваха клавишите на фламандския виржинал [9] Клавирен инструмент, подобен на пианото. – Б.пр. . Фактически не можеше да бъде открито никакво движение най-малкото над подземните помещения.

Зад две еднакви лавици в библиотеката имаше частен асансьор, който водеше в мазето. Там цял лабиринт от коридори, пропити с миризма на изветряло и прах, минаваше край множество каменни помещения. По всичко личеше, че едно от тях някога е било операционна зала, неизползвана известно време. Коридорите свършваха в малко пространство със сводест таван. На една от стените беше гравиран гербът на фамилия Пендъргаст: око без клепач над две луни, едната пълна, другата полумесец. Под тях лежеше лъв с вдигната глава и девиза на Пендъргаст: Lucrum sanguinem – „За да се сдобиеш с чест, кръв“. Ако човек завъртеше както трябва герба, каменната стена се завърташе и откриваше виеща се стълба, изсечена в скалата, която се спускаше надолу в още мрак към мазе под мазето с почти невъзможни за възприемане размери. Централна тухлена пътека водеше по пръстения под, под римски арки и покрай безброй помещения: погребални камери, складове с колекции от всевъзможни неща. Редици химикали в антикварни стъклени бутилки; редки минерали; малки и големи насекоми с шарени кореми и изсушени мустаци; картини от стари майстори и средновековни гоблени; илюминирани ръкописи и инкунабули; военни униформи и оръжия и голяма колекция от инструменти за мъчения. Това сякаш безкрайно и неподлежащо на каталогизиране находище беше колекцията от редки предмети, натрупани с годините и с големи разходи от Антоан Пендъргаст, прачичото, по-известен със своя псевдоним – Енох Ленг.