Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Този „Ленд Крузър“. Колко?

— Взимай го – каза мъжът, който, плачейки, кършеше двете си наранени ръце. – Взимай го!

— Не, ще го наема. – Проктър не искаше да го хванат с открадната кола. – Колко?

— Девет хиляди намибийски долара на седмица.

Мъжът се тръсна обратно на стола, кръстоса ръце на гърди и започна тихичко да стене, докато се поклащаше напред-назад.

Проктър отброи петстотин американски долара и ги хвърли върху кървавата маса.

— Това са пари за две седмици. Дай ми документите и касова бележка. Погрижи се всичко да е наред. – Той хвърли още една стотачка към мъжа. – Това е за медицинска помощ. И почисти тук. Дръж си устата затворена – не искам никой да знае, че съм идвал. Ако някой започне да ми досажда – полицията или военните, ще се върна да те намеря и… – Вместо да довърши изречението, Проктър показно спря погледа си върху шилото.

— Не – изстена мъжът.

Проктър погледна към охладителя за вода в ъгъла.

— Ще взема галона. Имаш ли още?

— В шкафа.

— Карти?

— Там, на лавицата.

— Резервни туби за бензин?

Мъжът свали един ключ, който носеше на верижка около врата си.

— В дъното на бараката.

Пет минути по-късно Проктър вече беше на В6 и пътуваше на изток е висока скорост. Бързаше за границата, натоварен със запас от петдесет и шест литра вода и сто и осемдесет литра бензин. Както и пълен комплект пътни карти на Южна Африка от Намибия до Ботсвана.

Проктър летеше на изток по В6 първо през Витвлеи, след това през Гобабис, взимайки триста и двайсетте километра до границата с Ботсвана за около три часа. На граничния пункт смени стратегически малко пари и се увери, че автомобилът с хладилния ковчег беше минал преди по-малко от два часа. Срещу малка допълнителна сума Проктър се сдоби на място с ботсванска виза. Процесът беше бърз и ефикасен и след по-малко от десет минути той беше отново на път.

От тук насетне преследването и напредъкът на Проктър значително се забавиха.

В6 свърши и се вля в магистрала от север на юг, наречена А3. Кръстовището се намираше в периферията на пустинята Калахари – пусто и усамотено място, където нямаше хора. От тази точка нататък не можеше да бъде сигурен в коя посока е поел Диоген. Проктър подкара по пътя, който водеше на север към близкия град Ганзи. Основанието за този избор беше, че това е по-малко използваният маршрут. Беше уверен, че Диоген не е поел по А3 в южна посока. Не би рискувал да се опита с подкуп да прекара ковчег през южноафриканската граница: страната беше известна с това, че е по-строга при прилагането на законите. Някак си му се струваше логично, че Диоген ще се насочи към пустинята Калахари, а не в обратната посока.

Обаче нямаше ни най-малка представа за причината.

Когато стигна до Ганзи, оживен пустинен град, осъзна, че нещо не е както трябва. Отне му много проучвания, защото не говореше сетсуански, докато най-накрая не успя да установи, че лендроувърът не е минал оттук. Подкара обратно по А3, бавно и внимателно, докато обмисляше къде беше сбъркал. Продължаваше да вярва, че Диоген и момичето са се насочили на север, а не на юг. Това означаваше, че плячката му беше завила по един от редките черни пътища, които водеха дълбоко в Калахари. Но по кой от тях?

Той проверяваше всеки от черните пътища, докато се движеше на юг. Обаче на никой от тях не личаха следи от гуми. Най-накрая отби от магистралата, за да се консултира с пътните карти. Макар вече да се спускаше нощта, асфалтът излъчваше натрупаната горещина на талази. На изток лежеше огромният, див простор на Калахари, населен само от малък брой бушмени и разхвърляни тук-там ловни лагери за туристи. В 400 хиляди квадратни километра пустиня нямаше нищо друго – нито павирани пътища, нито градове. Той вдигна очи от картата и се вторачи в безкрайните равнини с цвят на пясък, осеяни тук-там с храсталаци и по някоя акация, трудно различима на лунната светлина.

Обаче на картата имаше отбелязан нещо като град. Селище, което се казваше Ню Ксаде. Лежеше на около стотина километра източно. С магистралата го свързваше черен път. Проктър почувства, че това е пътят, по който Диоген беше поел: неотбелязан песъчлив коловоз, който се простираше като стрела в мрака. Преди да тръгне по него, той отново спря джипа на банкета и слезе. Първо използва фенерчето, за да провери своите гуми – „Мишлен XPS“, и забеляза отличителната шарка. След това стигна до отклонението и с помощна на фаровете започна да оглежда пясъка. Там забеляза следи с подобна шарка, които се отделяха от магистралата и поемаха на изток. Следите бяха единствените, оставени наскоро тук.