Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Мъжът поклати глава.

— Никой не е идвал – отговори той.

Проктър си пое дълбоко дъх.

— Питам ви учтиво. Следващия път ще бъда груб.

— От часове сме затворили – отговори мъжът. – Единствената причина да съм тук толкова късно, е, че оправях документацията…

Бурята от чувства, която бавно се надигаше у Проктър – безсилие пред абсурдния танц, в който го беше въвлякъл Диоген; упреците, които си отправяше, че не бе успял да осигури благополучието на Констънс; зашеметяващата скръб заради смъртта й – всичко това се сля в имплозия от нажежена до червено ярост. Макар външно да изглеждаше напълно спокоен, животинската бързина, с която посегна към големия нож за отваряне на писма на бюрото, говореше друго. Грабна го и прониза лявата длан на мъжа, строшавайки трапецовидната кост и забивайки острието на сантиметър дълбоко в издраскания плот.

Мъжът забели очи и раззина уста, за да извика, но Проктър грабна напоен с масло парцал от пода и я запуши. След това стисна със силната си ръка челюстите му, заглушавайки надигащия се писък.

Онзи се загърчи, стенейки през парцала. Покрай краищата на ножа за писма започна да избива кръв и да се стича между пръстите върху бюрото. Повече от минута Проктър задържаше мъжа на място, преди да заговори отново.

— Когато извадя парцала от устата ти – обяви той, – ще отговаряш на въпросите. Ако лъжеш, ще реагирам съответно.

Керонда кимна и Проктър извади подгизналия от слюнка парцал.

— Бог ми е свидетел – започна мъжът, – че не съм виждал никого…

Проктър грабна ръждиво шило от близката маса с инструменти, хвана свободния лакът на мъжа, изви ръката му напред, стовари дясната ръка върху плота и заби шилото в дланта, приковавайки я за дървото.

Мъжът зарева от болки на африканс.

— Пусни ме да изляза! Полиция!

— Няма кой да те чуе – каза Проктър. С къс, рязък ритник изби стола изпод собственика. Както беше закован за плота, мъжът падна от стола, коленете му се стовариха на пода. Ръцете му останаха опънати пред него, дланите заковани за плота от ножа за писма и шилото. Той отново нададе приглушен писък.

От чантата си Проктър извади оксидиран нож с назъбено острие, какъвто използват спецчастите. С две бързи движения на острието сряза колана на мъжа и дюкяна. След това от масата с инструментите взе чифт клещи за водни съединения.

— Последна възможност – каза той и размаха клещите. – На ред са топките ти.

— Не! – изпищя мъжът, когато се протегна към него с клещите. – Да! – Керонда беше на път да се разплаче.

— Кой идва тази вечер?

Той фъфлеше, пръскаше слюнки, едва успяваше да оформи думи.

— Един мъж. И една… жена.

— Опиши ми ги.

— Мъжът беше висок, с брада и имаше очи… с различен цвят.

— А жената?

— Млада, русокоса. – Собственикът зяпна за въздух. – Моля, ужасно боли.

— Руса, а не чернокоса?

— Не, не. Ооох! – Сега върху плота на бюрото имаше локва кръв.

— Сами ли бяха?

— Да. Само двамата. И… техният товар.

— Какъв товар?

— Един… – мъжът отново зяпна за въздух – ковчег.

— Ковчег?

Керонда отчаяно закима.

— Голям ковчег с охлаждане.

Ковчег с охлаждане?

— Какво искаха?

— Наеха „Роувър“. „Ленд Роувър“.

— И какво друго?

— Поискаха ремъци, за да вържат ковчега за пода на джипа.

— Нещо друго?

Пот се стичаше по челото на мъжа, капеше от носа му и се смесваше с кръвта върху плота.

— Не, но натовариха запасите си при ковчега.

— Какви запаси?

— Вода, бензин. Екипировка за къмпиране.

— Колко бензин?

Мъжът преглътна.

— Дузина туби, а може и повече.

— Откъде са взели припасите?

Собственикът на автокъщата поклати глава.

— Бяха в буса, с който пристигнаха.

Микробусът. Шона също беше споменал, че ги е чакал микробус. Вътре са били не само водата и бензинът, но и ковчегът с охлаждане. Диоген беше планирал всичко това в самолета, ако не и преди това. При тази мисъл Проктър усети, че го побиват тръпки.

Микробусът не е подходящ за пътуване из пустинята, за разлика от джипа.

— Видя ли накъде поеха?

Мъжът посочи с глава.

— На изток. Тръгнаха на изток по В6.

На изток . По посока на Ботсвана и пустинята Калахари.

Проктър стисна здраво ножа за писма и с рязко дръпване го измъкна от дървото и ръката на мъжа. Направи същото с шилото. След това скъса със зъби на две намасления парцал и бързо направи турникети, с които стегна ръцете.

— Трябва ми всъдеход – каза той и започна да оглежда парцела, където на светлината от единствената светеща още лампа блестяха различни коли. Между тях имаше един „Ленд Крузър“, оборудван за пътуване из пустинята.