Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

С още малко късмет, може би бяха още тук, на летището – например в залата за пристигащи.

Когато стигна до самолета, Проктър се втурна нагоре по стълбата към пътническата кабина, взимайки по две стъпала наведнъж. Тя беше празна, но вратата на кокпита беше открехната. Вътре мъж с пилотска униформа, седнал на лявата седалка, пишеше нещо върху планшет.

Проктър се наведе, за да влезе в кокпита, сграбчи мъжа за реверите и буквално го вдигна от седалката.

— Ти ли си пилотът от „Шанън“? – попита той.

Мъжът примигна изненадано срещу него.

— Какво, по…

Проктър го стисна по-здраво за яката, притискайки врата на мъжа.

— Попитах нещо.

— Да… един от тях – отговори пилотът.

— А другият?

— Напусна летището преди час. Вече предаде показанията си. Аз също.

— Показания?

— За трагедията – пилотът беше започнал да възвръща самообладанието си. Явно беше американец.

— А вие кой сте?

— Аз задавам въпросите – пресече го Проктър. – Каква трагедия? И кои бяха вашите пътници?

— Имахме двама. Мъж и жена.

— Имената им?

— Не ни ги казаха.

— Опиши ми ги.

— Мъжът беше висок колкото вас, слаб. Ниско подстригана брада, странни очи. Двете бяха с различен цвят. – Мъжът направи пауза. – На едната буза имаше белег.

— А жената?

— Млада, може би в началото на двайсетте. Черна коса, красавица. Но не можах да видя много от нея, защото беше пияна.

— Само тези двамата ли бяха?

— Да. Поне в началото.

Проктър отново задърпа яката на мъжа.

— Какво искаш да кажеш с това „в началото“? И каква е тази трагедия?

Мъжът се поколеба.

— Ами… с младата жена.

— Какво с нея? – разтърси го Проктър. – Какво?

Пилотът сведе очи, после ги вдигна, за да погледне Проктър.

— Почина по средата на полета.

— Почина? – възкликна Проктър. – Почина? – За миг пред очите му се спусна червена завеса. Обхвана го съкрушително желание да причинява крайна болка – беше изпитвал това чувство един или два пъти през живота си в моменти на голяма опасност или физическо насилие. Беше нужно огромно усилие на волята, за да не смаже трахеята на мъжа.

С голяма сила на волята успя да потисне този подтик. Човекът беше прост изпълнител. Можеше да свърши по-добра работа от това да умре: да го снабди с информация.

— Разкажи ми какво се случи – нареди Проктър с тих глас.

Мъжът преглътна с усилие. Лицето му бе посивяло, а по челото бяха избили капки пот, сякаш чувстваше опасността, в която се намираше.

— Не зная много. Ще ми се да можех да ви кажа повече.

— Разкажи ми това, което знаеш.

— Не искаше да ни пусне да излезем от кокпита.

— Кой?

— Мъжът. Мъжът, който нае самолета.

— Мъжът с белега?

Пилотът кимна.

— Друго?

Мъжът отново преглътна.

— Неприятностите започнаха, след като кацнахме на летище „Акджуджт“. Аз точно си дремвах в кокпита. Другият пилот, Марк, ме събуди. Видях друго момиче, блондинка, да се качва на самолета. След това чух викове и тежко падане. Тогава… – пилотът направи пауза – той дойде и ни каза да излитаме и да не излизаме от кокпита, докато не кацнем тук, в Намибия. Даде ни уринатори и ни каза да ги използваме, ако имаме нужда.

Изглежда мъжът видя нещо в очите на Проктър, защото следващите му думи се изляха в бърза последователност.

— Вижте, аз нищо не видях. На „Шанън“ се качи сама на самолета. Когато стигнахме тук, я изкараха мъртва на носилка. – Пауза. – Докато кацахме, той ни… напътстваше. Какво да кажем на длъжностните лица. Каза, че цял живот е имала сърдечни проблеми. Понякога на голяма височина хората умират. Рядко, но се случва.

— А русата? Коя беше тя?

— Не знам. – Мъжът размърда глава. – Може ли малко да отпуснете яката ми?

Проктър отслаби хватката си.

Мъжът кимна към предното стъкло.

— Ето това е длъжностното лице, което посрещна самолета и разговоря с нашия пътник.

Беше посочил нисък мъж в униформа, вероятно на около шейсет години. Стоеше под няколко лампи край един от входовете към терминала сред малка групичка хора.

— Той знае повече от всеки друг.

Проктър се вторачи в пилота с дълъг и суров поглед, бутна го обратно на седалката му и бързо излезе от самолета.

Докато крачеше към малката групичка, мъжът, за когото стана дума, погледна към него. Очите му бяха уморени, но приветливи, косата много къса, щръкнала и съвсем бяла. Когато видяха Проктър, останалите се отдръпнаха.

— Добра вечер – поздрави го мъжът на африканс.