Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Обаче Проктър знаеше, че щом веднъж се озоват на „Акджуджт“, вече няма да може да разчита на интернет, за да следи действията на Диоген. На подобно малко мавританско летище – идеална спирка за частни самолети, които бързат и не искат да отговорят на излишни въпроси – сигурно имаше начин да се избегнат формалности като депозирането на полетен план. На Проктър щеше да се наложи да използва други методи да определи крайната цел на Диоген, защото предчувствието му подсказваше, че „Акджуджт“ е предпоследната спирка. Четири кратки прехода с „Бомбардиър“ или „Лиърджет“ са достатъчни да стигнеш до всяка точка в света, а Диоген вече правеше своя трети преход.

Стигнаха в „Акджуджт“ – равно, горещо и пусто място, сухо като прах на мумия. Слънцето беше спряло на небето като топлинна лампа, макар да беше само малко след единайсет. Проктър бързо намери летищния служител, който говореше прилично английски, и срещу богат бакшиш беше готов да поговорят за големия, лъскав „Бомбардиър“, който беше кацнал тук. Да, беше спрял за презареждане. Да, веднага след това беше излетял. Мъжът знаеше накъде е поел, защото беше чул пилотът да го споменава. Самолетът беше излетял за летище „Хосеа Кутако“ във Виндхук, Намибия.

Като се вземеха предвид неговата преднина и по-бързият му самолет, Диоген вече беше на три часа пред тях… като се изключи едно обстоятелство, което служителят на летището сега разказа. Чалънджърът се беше забавил при излитането от „Акджуджт“. Мъжът не знаеше точната причина, като изключим това, че забавянето е било свързано с проблем на един от пътниците. Накрая самолетът на Диоген беше излетял едва преди час и половина.

Проктър обмисли възможността Диоген да е излъгал или подкупил мъжа, за да му разкаже лъжлива история. В края на краищата повече нямаше как да следи неговия самолет с помощта на обичайните технологии. Но инстинктът му, който никога не го беше подвеждал, му казваше, че този мъж казва истината. Освен това, ако Диоген вече му беше платил, за да излъже, служителят нямаше да му поиска толкова много пари за тази нищожна информация.

Той се качи обратно в чесната.

— Отиваме в Намибия – обяви на Шейпли.

Мъжът се вторачи в него със зачервените си очи.

— Ти си правиш майтап с мен, нали?

— Не.

— Знаеш ли колко далече е от тук?

— Да. Три хиляди и шестстотин мили.

Пилотът се почеса по бузата.

— Това са още девет часа летене. Като стигнем, ще бъда развалина.

— Това е последният преход. Като кацнем, ще може да спиш цяла седмица.

— Човече, знаеш ли с колко часа съм надхвърлил максимума на Федералната авиационна администрация?

— Не мисля, че те е грижа за дреболии като правилата на ФАА. – Проктър погледна и потупа многозначително чантата си и парите в брой, които бяха вътре.

— Мамка му! – Шейпли поклати невярващо глава. – Добре, става дума за твоето погребение. Толкова съм скапан, че ще започна да халюцинирам и ще се блъсна в някоя планина. – След като каза това, хвърли в устата си още няколко от малките бели хапчета.

Международното летище „Хосеа Кутако“ беше голямо и изненадващо оживено, макар да бе единайсет без петнайсет местно време. Въпреки че не бяха взискателни като на европейско или американско летище, от кулата бяха попитали защо нямат полетен план.

Шейпли беше принуден да измисли сложна история с теч в резервоара, проблеми с комуникационното му оборудване и сблъсък на лешояд с един от смукателните отвори на двигателя. Проктър се изненада, че пилотът все още е способен на такова изригване на фантазията: пилотираше от почти двайсет и четири часа без прекъсване и напереността му отдавна бе избледняла.

— Братко, аз съм мъртвец – обяви той на Проктър, щом завиха от писта 26 и започнаха да рулират към единствения терминал на летището. – Ако искаш да летиш по-нататък, трябва да ти пораснат крила.

— Добре се справи – окуражи го Проктър, погледна през предното стъкло и замръзна. Там, паркиран на пътеката за рулиране стоеше самолетът на Диоген.

— Спри!

— Но…

— Просто спри – Проктър бръкна в чантата си, извади няколко пачки със стодоларови банкноти, бързо отброи четирийсет хиляди долара, подхвърли ги на пилота и му благодари набързо. След това отвори пътническата врата, скочи от чесната, преди още да беше спряла, и се втурна към паркираната машина.

Три часа , помисли си той. Има само три часа преднина пред мен.

Играта на котка и мишка от самолет на самолет, през континенти и океани, за да не изгуби следите на Диоген, беше изтощителна. Бомбардиърът нямаше скоро да излети: капакът на един от двигателите беше вдигнат, самолетната стълба още бе спусната. Сега Диоген и Констънс не можеше да са далече. Ако имаше късмет, вероятно още бяха във Виндхук.