Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Разбирам. – Пендъргаст се поколеба. – Прости моята прямота, но какви… ъъъ… неща сте правили?

Констънс направо замръзна на стола. Известно време не отговори. Когато го направи, почти шепнеше:

— Алойшъс, надявам се да разбереш, че искам тържествено да ми обещаеш повече никога да ми задаваш този въпрос.

— Разбира се. Прости моята недискретност. Последното, което искам, е да любопитствам или да те унижавам по някакъв начин.

— Всичко е забравено.

— Има нещо, което Диоген ми каза малко преди да дойдете.

— Да?

— Отбеляза, че моят син… нашият син трябва да е нещо повече от галион на далечен и таен манастир. Той е и момче, а момчетата имат нужда от своите родители, не само от последователи сред вярващите в краката си.

— Посещавала си го – отбеляза Пендъргаст.

— Да. И знаеш ли какво: монасите дори не пожелаха да ми кажат неговото религиозно име. Казаха, че е тайна, която може да знаят само посветените и за нея не бива да се говори на глас. – Тя поклати глава. – Той е мой син… обичам го… а дори не зная това име.

Сега дишаше по-учестено.

— Взех решение. Ще отида при него.

— На посещение?

— Ще живея с него. В манастира.

Пендъргаст бавно остави книгата настрана.

— Искаш да кажеш, че ще напуснеш „Ривърсайд Драйв“?

— Защо не?

— Защото… – Пендъргаст беше затруднен. – Защото ние имаме…

Констънс рязко стана на крака.

— Алойшъс, какво точно имаме?

— Изпитвам дълбока загриженост за теб.

— А аз… аз те обичам. Обаче онази нощ в странноприемницата „Капитан Хъл“ ти ясно ми даде да разбера, че не отвръщаш на моите чувства.

Пендъргаст понечи да се изправи. Но отново седна. Прокара бавно ръка по челото си и докато го правеше, почувства, че пръстите му треперят.

— Аз… Констънс, аз също те обичам. Но трябва да разбереш… Не мога да си позволя да те обичам по този начин.

— Защо не?

— Констънс, моля те.

— Защо да не можеш, за бога?

— Защото би било погрешно. В много отношения. Констънс, повярвай ми. Аз съм мъж и изпитвам същите чувства като теб. Но аз съм твой попечител. Не би било удоб…

— Удобно? – засмя се тя. – Откога ти пука за благоприличието?

— Не мога да преодолея възпитанието си. Системата от ценности и нрави, насаждани у мен през целия ми живот. Освен това разликата в годините между нас.

— За стоте години разлика ли намекваш?

— Не, не. Ти си млада жена, докато аз…

— Не съм млада жена. Аз съм жена, която е живяла много по-дълго, отколкото ти някога ще можеш. Опитах се да потисна тези нужди, тези желания, които всеки човек изпитва. – Сега гласът й стана отново тих, почти умолителен. – Алойшъс, не разбираш ли това?

— Разбирам, но… – Пендъргаст беше крайно объркан и не успяваше да си подреди мислите. – Не съм много добър в това. Боя се, че ако… имаме връзката, която ти предлагаш, нещо ще се обърка. Аз повече няма да мога да бъда човекът, от когото се възхищаваш, когото уважаваш като твой попечител, като твой защитник…

Последва дълго мълчание.

— Ами това е – каза тихо Констънс. – Не мога да остана тук. Като знам онова, което знам, казвайки това, което казах – би било непоносимо да остана да живея под този покрив. – Тя си пое толкова дълбоко дъх, че потрепери. – В полунощ има полет на „Еър Франс“ до Делхи. По-рано днес си запазих билет. Бих те помолила да направиш нужното, а аз ще говоря с Проктър да ме откара до летището.

Пендъргаст беше смаян.

— Констънс, почакай малко. Това е толкова неочаквано…

Тя го прекъсна и заговори бързо е треперещ глас:

— Моля те, просто направи нужното, а през това време аз ще си събера нещата.

Час по-късно двамата стояха под портика и чакаха Проктър да докара колата. Тя носеше палто от вълна на викуня [62] Вид дива лама в Южна Америка. Смята се, че нейната вълна е най-фината животинска вълна. – Б.пр. , а дамската чанта модел „Бъркин“ от „Ермес“ – подарък от Пендъргаст – висеше на рамото й. Светлината на фарове се плъзна по фасадата на къщата. Минута по-късно се появи и големият „Ролс-ройс“. Проктър слезе от него, за да качи нещата на Констънс в багажника. Лицето му беше безизразна маска, докато й отваряше задната врата.

Тя се обърна.

— Има толкова неща, които бих искала да кажа, но няма да го направя. Сбогом, Алойшъс.

Пендъргаст също имаше хиляди неща за казване, но в този миг не можеше да намери нужните думи. Чувстваше, че си отива част от самия него. Въпреки това беше безсилен да направи каквото и да било. Все едно беше пуснал двигател, който, веднъж заработил, не можеше да бъде спрян.