Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Помисли си да опита да се обади по телефона, но осъзна, че не знае нито номера на господин Пендъргаст, нито този на Проктър. Естествено Констънс нямаше телефон и не искаше да има. Щом се върнат обаче, тя щеше да се погрижи за…

В този момент откъм входната врата се чу глухо почукване.

Госпожа Траск спря да бърше прах. На „Ривърсайд Драйв“ № 891 посетителите бяха рядкост. Като изключим идването на лейтенант Д’Агоста, когото сама повика, си спомняше само две посещения през последните дванайсет месеца. Първото се бе оказало наистина много печално, а второто предизвика внезапното заминаване на господин Пендъргаст и Констънс за Ексмут, което съвсем доскоро смяташе, че е завършило трагично.

Икономката остана на мястото си.

Няколко секунди по-късно чукането се възобнови: беше толкова силно, че заеча из цялата къща.

Каза си, че това не е неин дом, за да отваря вратата. Въпреки това нещо й подсказа, че след като няма никого другиго, господин Пендъргаст би желал тя да го направи. Беше ярка слънчева сутрин. Каква беше вероятността да е крадец или някакъв друг нехранимайко?

Излезе от библиотеката и отново прекоси балната зала, мина през дългата тясна трапезария и влезе в предното фоайе. Тежката входна врата се издигаше пред нея като зловещ портал, монолитна и без шпионка в дебелото дърво.

Както си стоеше там, се чу трето чукане и тя леко подскочи.

Това беше смешно. Госпожа Траск си пое дълбоко дъх, отключи, освободи резето и с известно усилие дръпна вратата да се отвори. И едва потисна писъка си.

Пред нея стоеше мъж: човек, който сякаш беше в последния стадий на немощ. Ризата му беше мръсна и накъсана почти на ивици. Вътрешната страна на яката беше черна. Полумесеци тъмна пот бяха засъхнали под мишниците. Въпреки че беше ноември, мъжът нямаше палто. Панталоните му бяха, ако това беше възможно, в дори по-жалко състояние от ризата. Единият маншет беше скъсан и се полюшваше над невероятно мръсния крак под него. Другият беше срязан или по-вероятно разкъсан на прасеца. Платът върху едното му рамо и единия крачол бе зацапан със засъхнала кръв. Но това, което най-много я шокира, беше изпитото и мършаво лице на мъжа. Косата му се беше сплъстила и прилепнала към черепа като кепе. Кожата му бе покрита с толкова дебел слой мръсотия, кал кръв и прах, че й беше трудно да различи расата му. Брадата му беше сплетена като птиче гнездо и завършваше с няколко заострени краища. А очите му: два тлеещи въглена, хлътнали в дълбоки лилаво-черни орбити.

Тя се хвана за вратата и точно се готвеше да я тръшне, когато осъзна, че призракът, застанал пред нея, е Проктър.

— Господин Проктър! Божичко! – възкликна госпожа Траск, докато отваряше широко вратата. – Какво се е случило с вас?

Той направи една несигурна крачка напред, после още една, а после рухна на колене.

Тя се приведе и му помогна да се изправи на крака. Изглеждаше повече от изтощен.

— Какво се случи? – попита тя отново, докато го превеждаше през трапезарията.

— Дълга история. – Гласът му беше слаб, повече приличен на шепот. – Може ли да ми помогнете да стигна до стаята си. Трябва да легна.

— Разбира се. Ще ви донеса малко бульон.

— Констънс…? – измърмори той.

— Не е тук. Не знам къде е отишла. Мисля, че лейтенант Д’Агоста има представа. Трябва него да попитате.

— Ще го направя.

— Имам прекрасна новина. Вие може би вече знаете? Господин Пендъргаст е жив. Не се е удавил. Върнал се е за кратко, после отново заминал. Доколкото знам, преди седмица.

Само за миг двата въглена вместо очи проблеснаха по-ярко.

— Хубаво. Това е хубаво.

Почти бяха прекосили балната зала, когато Проктър изведнъж спря.

— Госпожо Траск?

— Да?

— Ако нямате нищо против, мисля тук да полегна.

— Нека поне ви заведа до дивана в библиотеката, където ще…

Обаче още докато говореше, Проктър се пусна и свлече на студения мраморен под, където остана да лежи неподвижно, припаднал от умора.

Една седмица по-късно

3 декември

Пендъргаст остави настрана дебелия том, който четеше – „Гьодел, Ешер, Бах“ от Дъглас Хофстатър – блестяща, макар и на места неясна книга, и погледна към Констънс Грийн. Тя седеше срещу него, кръстосала целомъдрено крака върху ниска кожена табуретка. Пийваше френски чай „Едиар Меланж“ с мляко и захар, вторачена в огъня.

— Констънс, знаеш ли какво осъзнах току-що?

Тя го погледна въпросително с повдигнати вежди.

— Че последния път, когато седяхме в това помещение, ни посети Пърсивал Лейк.