Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Прав си. И както се казва, това е началото на друга история. – После отново се зае със своя чай и се втренчи в пламъците.

Госпожа Траск и Проктър се появиха безмълвно на прага на вратата. Икономката отдавна се беше оправила от шока и се радваше, че всички отново са заедно. Проктър също приличаше на своето старо стоическо аз и единствената видима следа от неговото изпитание беше лекото накуцване. Резултат, както обясни той, от лъвско ухапване и прекосяването пеша на двеста километра непроходима пустиня.

— Извинете, господине – обърна се госпожа Траск към Пендъргаст. – Просто искам да знам можем ли да направим нещо за вас, преди да вечеряме?

— Благодаря, няма какво – отговори Пендъргаст. – Освен ако Констънс не се нуждае от нещо?

— Благодаря, нямам нужда от нищо – отговори тя.

Госпожа Траск се усмихна, направи реверанс и си тръгна. Проктър, вечният втори, само кимна, преди да поеме след икономката към кухнята. Пендъргаст взе книгата си и се престори, че продължава да чете, макар тайно да наблюдаваше Констънс.

Тя беше прекарала последната седмица в частна клиника във Флорида, възстановявайки се от раните, които бе получила при битката с Флавия, и днешната вечер беше първата, след като се прибра в замъка на „Ривърсайд Драйв“. През изтеклата седмица бяха разговаряли надълго и широко и всеки разказа подробно как е прекарал този месец на раздяла. Сега всички недоразумения бяха изяснени, но в интерес на истината трябваше да признае, че тя не приличаше на себе си, поне доколкото той можеше да каже, откакто напусна Халсиън. Цялата вечер изглеждаше неспокойна и потънала в мисли: започваше да свири някакво парче на клавесина, но спираше в средата на пасажа. После взимаше книга със стихове и се вглъбяваше в тях, обаче повече от половин час не прелистваше и страница.

Най-накрая той свали книгата.

— Констънс, какво те тревожи?

Тя вдигна очи към него.

— Нищо. Добре съм.

— Хайде, познавам настроенията ти. Нещо, което съм казал или направил, ли е причината? Или нещо, което не съм направил?

Тя поклати глава.

— Беше непростимо, че те оставих толкова беззащитна в Ексмут.

— Нищо не можеше да направиш. Едва не се удави. Освен това, както знаеш, в твое отсъствие успях да се позабавлявам.

Вътрешно Пендъргаст изстена.

След минута Констънс се размърда в креслото си.

— Проблемът е Диоген.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да спра да мисля за него. Къде е сега? Какво ли си мисли? Какво е настроението му? Дали ще избере в живота си доброто, или ще се окаже рецидивист?

— Мисля, че времето ще покаже. Надявам се, че за доброто на всички ни – нали дадох дума на Хауърд за това – ще избере доброто.

Тя взе чашата с чай, после я остави отново на линийката, без да отпие.

— Аз го мразех. Презирах го. Но сега си мисля, че постъпих с него прекадено жестоко. Дори за толкова зъл човек, какъвто беше. Дори… като се вземе предвид какво стори на мен и на теб.

Пендъргаст обмисли няколко отговора, но реши, че нито един няма да е подходящ.

— Ти го направи такъв, какъвто беше – продължи тя с тих глас и очи, впити в огъня. – Той ми разказа за Събитието.

— Да – отговори простичко Пендъргаст. – Беше глупава, детинска грешка. Всеки ден съжалявам за нея. Ако бях знаел, никога не бих го накарал да влезе в този ужасен уред.

— Не това ме тревожи. Измъчва ме това, че въпреки всичко направи опит да се измъкне от мрака, в който прекара толкова години. Създаде Халсиън. Той трябваше да е неговото убежище от света, мястото, където можеше да се чувства в безопасност. Също така си мисля, че го направи, за да осигури на света безопасност от самия себе си. Но направи грешката да се влюби в мен. А аз… аз бях погълната от жаждата за отмъщение.

Внезапно тя погледна Пендъргаст право в очите.

— Нали разбираш, че двамата сме двете страни на една монета. Ти отчасти направи от Диоген чудовището, което той беше. А сега аз унищожих добрия човек, който се опитваше да стане.

— Наистина ли смяташ, че ти е казал истината? – нежно попита Пендъргаст. – Че те обича? Че е напуснал пътя на злината и извратеността?

Констънс си пое дълбоко дъх.

— Той остави зад гърба си своето зло „аз“, дотолкова, доколкото е могъл. Не мисля, че някога ще се освободи напълно от него. Не изцяло. Да: обичаше ме. Излекува ме, спаси ми живота. Щеше да го направи дори да не се бях съгласила да остана на Халсиън. Дните, които прекарахме заедно… не би могъл да направи такива неща, да каже такива неща, ако не е бил дълбоко влюбен.