Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Пендъргаст отговори с многозначителен тон:

— Имаш предвид жертвата на отвличане? Слава богу, успяхме да я спасим. Констънс, агент Лонгстрийт ще се погрижи за теб и ще те изпрати в болница. Разбира се, ще има разпит, на който ще разкажеш на ФБР за своето отвличане.

— Разбирам, но ти, Алойшъс, какво ще правиш? – попита Констънс впила очи в него.

— Ще си ида у дома и ще те чакам там.

Докато говореха, още два зодиака спряха на кея. Скоро се появи и трети. Всички бяха пълни с хора. Сега пламъците се извисиха над върховете на дърветата. Основната къща беше пламнала, както Лонгстрийт знаеше, че ще стане, когато заповяда да използват шокови гранати. Мъжете изскочиха от лодките и хукнаха по кея. Някои се отправиха към горящата сграда, а други се откъснаха от тази група и хукнаха нагоре по брега към него. Лонгстрийт бързо включи микрофона и слушалките, после извика в него:

— Всичко наред ли е? Чудесно. Ние спасихме отвлечената Констънс Грийн. Тя е ранена. Евакуирайте я с лодка. Заведете я в болницата на Лоуър Кийс. Пратете с нея двама агенти за защита.

— А мишената? Нещо ново за него?

Лонгстрийт се поколеба за миг, мускулите на челюстите му играеха.

— Измъкна се като страхливец – каза той енергично. – Когато кацнахме, се самовзриви и замина за оня свят. Съмняваме се, че ще намерим и нокът от него. Господа, операцията завърши.

Госпожа Траск крачеше живо по мраморния под на голямата бална зала в замъка на „Ривърсайд Драйв“, стиснала в ръка четка за прах от пера. Беше един от онези лъжливо топли дни в края на ноември, които сякаш предвещаваха идването на пролетта, а не на зимата. Слънцето грееше през античните оберлихти, позлатяваше месинговите арматури на витрините и осветяваше предметите в тях. Госпожа Траск смяташе много от тези предмети за странни, дори смущаващи, затова много отдавна се беше научила да забърсва праха от витрините, без да се заглежда в тяхното съдържание.

Помещението изглеждаше съвсем различно от времето, когато за първи път се върна от Олбъни с радост в сърцето въпреки скръбта заради смъртта на господин Пендъргаст. Странното заболяване на сестра й, което в началото се влошаваше все повече, изведнъж изчезна по начин, който лекарите описаха като истинско чудо. Но когато се върна на „Ривърсайд“ № 891, какво да види: не само къщата беше празна, но жълти полицейски ленти опасваха точно това помещение! Един кратък разговор с приятеля на господин Пендъргаст лейтенант Д’Агоста уреди въпроса. На следващата сутрин той дойде лично да ръководи свалянето на тази ужасна лента. Тогава й съобщи изненадващата и прекрасна новина, че господин Пендъргаст в края на краищата не се е удавил, а сега по своя воля се занимава с един от своите случаи. Без съмнение щеше да се появи, когато реши. Вероятно съвсем скоро.

Лейтенантът обаче не беше отговорил на другите й въпроси: къде е Проктър? Къде е Констънс? Не можеше да каже дали Д’Агоста крие от нея истината, или просто и той не знае.

Точно преди да замине за Олбъни, беше чула Констънс да обявява намерението си да се премести в мазето под мазето… място, където тя не беше влизала. Изглежда обаче, че по време на нейното отсъствие тези планове се бяха променили. От стаята на Констънс липсваха куфари. Проктър също го нямаше и сякаш беше заминал набързо: стаята му беше разхвърляна – нещо напълно необичайно за човек като него, голям поклонник на реда и чистотата.

Сигурно, когато се върне господин Пендъргаст, той ще обясни всичко. Преди много години й беше дал ясно да разбере, че това не е неин дом и не й е работа да се занимава с тези странни заминавания и връщания.

Госпожа Траск премина от балната зала в библиотеката. Тук веселата ноемврийска светлина липсваше, защото, както обикновено, капаците на прозорците бяха затворени, а пердетата дръпнати. Голямото помещение бе осветено само от една-единствена лампа „Тифани“. Госпожа Траск започна да шета: бършеше прах и подреждаше, но всъщност помещението си беше безупречно. Тя го оправяше всеки ден, откакто се беше върнала, и го почистваше по-скоро по навик, отколкото поради нужда.

Разбира се, беше свикнала с честите отсъствия на господин Пендъргаст, но Проктър и Констънс много рядко ги нямаше. Сега, когато и тримата отсъстваха, всичко беше странно. Замъкът изглеждаше дори по-голям от обикновено и беше пълен със самота и обгръщаща всичко пустота, която караше госпожа Траск да се чувства твърде неудобно. Всяка вечер, когато си лягаше, заключваше не само вратата на стаята си, но и тази, която водеше към жилищата на прислугата.