Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

От едната страна на масата седяха Фабел и Вернер. Срещу Фабел имаше мъж на около трийсет и пет години с гъста, намазана с гел черна коса, сресана назад на лъскави кичури, които постоянно падаха върху челото му. Беше висок, с внушително телосложение. Раменете му щяха да изскочат изпод евтината черна кожа на прекалено тясното яке. Мъжът имаше вид на бивш спортист, който вече не се състезава: около кръста му бяха започнали да се трупат първите признаци на затлъстяване, под очите му тъмнееха сенки, кожата му изглеждаше твърде бледа заради черната коса и двудневната брада — лицето му бе волево и силно, но леко подпухнало.

— Вие сте Ханс Клугман, нали така? — попита Фабел, без да вдига очи от доклада.

— Да…

Клугман се наведе напред, сгърби се, подпря китки върху ръба на масата и започна да бели кожичката на палеца си с нокътя на другия палец. Положение почти като за молитва, ако не бяха притеснението и напрежението.

— Намерили сте момичето… — Фабел прелисти няколко страници. — „Моник“.

— Да…

Нокътят на палеца се заби по-надълбоко. Единият крак започна да подскача като от тик под масата. От това и ръцете се затресоха ритмично.

— Сигурно за вас е било шок… много неприятен.

В очите на Клугман се четеше неподправена мъка.

— Би могло да се каже…

— Моник каква ви беше, приятелка ли?

— Да.

— И въпреки това твърдите, че не знаете фамилното й име.

— Не го знам.

— Вижте какво, господин Клугман, трябва да призная, че наистина се нуждая от помощта ви. Много съм объркан и разчитам на вас да ми съдействате да си изясня нещата. Дотук разполагам с трупа на безименно момиче, което лежи разчленено в жилище без следа от лични вещи, ако не броим единия кат дрехи за смяна в гардероба… няма дамска чанта, няма документи… всъщност няма и храна освен опаковката мляко в хладилника. Освен това намерихме някои неща, които човек очаква да открие в жилище, използвано за публичен дом. А апартаментът е с доста удобно разположение, само на две крачки от квартала на проститутките, но не и в него. Въпреки това няма доказателства, че там са ходили много мъже. Разбирате ли сега защо съм объркан?

Клугман сви рамене.

— И за капак установяваме, че официално жилището е наето от бивш полицай, командос от отряда за бързо реагиране, и той твърди, че не знае фамилното име на жената, която го е наела от него. — Фабел изчака Клугман да осмисли думите му. Той продължи да гледа безучастно ръцете си. — Защо не престанете да ни разигравате, господин Клугман? И аз, и вие знаем, че жилището се е използвало за проституция, но по някакъв твърде избирателен начин, и че тази Моник не е живеела там. Вижте какво, изобщо не ме вълнува какви са били отношенията ви с момичето, от вас искам само информация за него. Ясен ли бях?

Клугман кимна, но не вдигна поглед от ръцете си.

— И как се казва тя?

— Обясних ви вече, не знам… Кълна се, че това е истината. Винаги съм я наричал Моник, а и тя се представяше с това име.

— Но беше проститутка, нали?

— Е, възможно е… нямам представа… може би от време на време. Това няма нищо общо с мен. Но е възможно, защото тя винаги разполагаше с пари.

— Откога я познавате?

— От около три-четири месеца.

— Щом вие не знаете как се казва, сигурно има и такива, които знаят — включи се и Вернер. — С кого се срещаше тая Моник?

— Не знам.

— Никога ли не сте се засичали с нейни приятели? — попита Фабел, без да крие недоверието си.

— Не, никога.

Фабел побутна през масата снимка на първата жертва — Урсула Кастнер.

— Познавате ли я?

— Не. Всъщност… да, но само от вестниците. Това не е ли убитата юрисконсултка? По същия начин ли са я очистили?

Фабел не отговори на въпроса, но остави снимката върху масата. Клугман не я погледна отново. Фабел остана с впечатлението, че младият мъж нарочно избягва да поглежда лицето на Кастнер. Инстинктът му подсказа, че тук има нещо гнило.

— А къде е живеела Моник, преди да се нанесе в гарсониерата?

Клугман сви рамене.

— Я не ни прави на луди — наведе се напред Вернер. Беше много едър, чертите на лицето му бяха груби и от това движенията му изглеждаха застрашителни, нещо, което той рядко търсеше преднамерено. В отговор Клугман се изправи на стола и отметна предизвикателно назад глава. — Нима искаш да ни убедиш, че момичето е влязло в живота и в жилището ти, а ти дори не знаеш как се казва и нищо за него?

— Трябва да признаете, господин Клугман, че всичко това изглежда доста странно. Все пак сте работили в полицията — допълни Фабел.