Крейг Расселл: Мръсният Хамбург

Никъде средновековието не е било толкова безпросветно и страшно, както в земите на викингите. Там процъфтяват могъщи култове, култове със суеверия и кървави обреди, които се основават на тайно познание. Сред най-ужасяващите ритуали е обредът на Кървавия орел.

Обред, при който в жертва се принасят хора.

До полицейското управление на Хамбург

Отдел „Убийства“

От Сина на Свен

До Главен криминален комисар Ян Фабел

Относно Времето

3 юни 2003 г., 23,00 ч.

ВРЕМЕТО Е СТРАННО НЕЩО, НАЛИ? АЗ ПИША, ВИЕ ЧЕТЕТЕ, И ДВАМАТА СМЕ В ЕДИН И СЪЩИ МИГ. И ВСЕ ПАК, ДОКАТО АЗ ПИША, ГОСПОДИН ГЛАВЕН КОМИСАР, ВИЕ СПИТЕ, А СЛЕДВАЩАТА МИ ЖЕРТВА ОЩЕ Е ЖИВА: КОГАТО ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА, ТЯ ВЕЧЕ ЩЕ Е МЪРТВА. НАШИЯТ ТАНЦ ПРОДЪЛЖАВА.

ЦЯЛ ЖИВОТ СЪМ ЖИВЯЛ В ПЕРИФЕРИЯТА НА ЧУЖДИ СНИМКИ. НЕЗАБЕЛЯЗАНО. НО БЕЗ ДА ЗНАМ, БЕЗ И СВЕТЪТ ДА ПОДОЗИРА, ДЪЛБОКО В МЕН СА БИЛИ ЗАЛОЖЕНИ КЪЛНОВЕТЕ НА НЕЩО ВЕЛИКО И БЛАГОРОДНО.

СЕГА ТОВА ВЕЛИЧИЕ СИЯЕ ВЪТРЕ В МЕН. НЕ, НЕ ТВЪРДЯ, ЧЕ САМИЯТ АЗ СЪМ ВЕЛИК: АЗ СЪМ САМО ОРЪДИЕТО, СРЕДСТВОТО.

ВИДЯХТЕ НА КАКВО СЪМ СПОСОБЕН: НА СВЕЩЕНОДЕЙСТВИЕ. СЕГА Е МОЙ СВЕЩЕН ДЪЛГ, МОЕ ПРИЗВАНИЕ ДА ПРОДЪЛЖА, ТОЧНО КАКТО Е ВАШ ДЪЛГ ДА МЕ СПРЕТЕ. ЩЕ ВИ ОТНЕМЕ МНОГО ВРЕМЕ ДА МЕ ОТКРИЕТЕ, ГОСПОДИН ФАБЕЛ, НО ДОКАТО ГО НАПРАВИТЕ, АЗ ВЕЧЕ ЩЕ СЪМ РАЗПРОСТРЯЛ НАДАЛЕЧ КРИЛЕТЕ НА ОРЕЛА. ЩЕ ОСТАВЯ СВОЯ КЪРВАВ ОТПЕЧАТЪК ВЪРХУ СВЕЩЕНАТА НИ ЗЕМЯ.

МОЖЕТЕ ДА МЕ СПРЕТЕ. НО НИКОГА НЯМА ДА МЕ ЗАЛОВИТЕ.

ВЕЧЕ НЯМА ДА СЪМ В ПЕРИФЕРИЯТА НА ЧУЖДИ СНИМКИ. МОЙ РЕД Е ДА ЗАСТАНА В ЦЕНТЪРА.

СИНЪТ НА СВЕН

Сряда, 4 юни, 4,30 ч. след полунощ,

Пьозелдорф, Хамбург

Фабел сънуваше.

Стихията на Хамбург е водата: тук има повече канали, отколкото в Амстердам или Венеция. Аусеналстер е най-голямото езеро в центъра на европейски град. Освен това в Хамбург вали целогодишно. Тази нощ, след като предния ден въздухът се бе разпрострял над града като влажно задушаващо наметало, небето се разтвори с гръм и трясък.

Докато навън бурята тътнеше и фучеше, в съзнанието на Фабел проблясваха различни образи. Времето се пръсна и се събра отново на кълбо. Хора и събития, разделени от десетилетия, се срещнаха извън времето. Фабел все сънуваше едно и също: неразборията на живота, където имаше толкова неразгадани тайни и неразплетени случаи. Десетки неразкрити престъпления се просмукваха във всяко кътче на съненото му съзнание. Както в толкова сънища досега, и в този Фабел вървеше сред убитите от последните петнайсет години. Познаваше ги всички, помнеше всяко обезкървено от смъртта лице така, както обикновено помним лицата на далечни роднини. Повечето мъртъвци, онези, чиито убийци Фабел беше заловил, не му обръщаха внимание и го подминаваха, ала мъртвите очи на жертвите, чиито случаи той не бе разкрил, го гледаха вторачено, с мрачен укор, и му показваха раните си.

Множеството се разстъпи и пред Фабел застана Урсула Кастнер. Пак беше облечена в скъпото сиво сако на „Шанел“, както и последния път, единствения път, когато я беше виждал. Фабел се взря в петънцето кръв върху сакото. То стана по-голямо. По-наситеночервено. Обезкървените, сиви устни на убитата се размърдаха и изрекоха: „Защо не го залови?“. За миг Фабел се учуди — някак между другото, както се учудваме насън — защо не чува гласа й. Дали защото не го е чувал никога, докато жената е била жива? После осъзна: ами да, не го чуваше, защото белите й дробове бяха изтръгнати и нямаше въздух, който да пренесе думите.

Събуди го някакъв шум. Зад огромните прозорци тътнеха гръмотевици, по рамките потропваха капки дъжд. После се чу припреният звън на телефона. Фабел разтърка очи, за да се разсъни, и вдигна.

— Ало!

— Здравей, Ян. Обажда се Вернер. Не е зле да дойдеш, шефе… още едно.

Бурята продължаваше да бушува. По небето над Хамбург танцуваха светкавици и от тях черните сенки на телевизионната кула и на „Свети Михаелис“ наподобяваха плосък сценичен декор. Чистачките на Фабел се включиха на най-бързо в опит да разчистят предното стъкло на беемве-то, върху което се сипеше градушка от едри капки, а те се взривяваха и превръщаха в натрошени звезди уличните лампи и фаровете на отсрещните автомобили. Фабел беше минал да вземе от полицейското управление едрия като канара Вернер Майер, който едвам се беше сместил на предната седалка и изпълваше купето с миризмата на мокър плат, идваща от прогизналото му от дъжда сако.