Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

Не бяха заловили убийците й и тя се бе присъединила към легиона убити, който прекосяваше с упрек сънищата на Фабел. Видеото беше заснето някъде наблизо, зад някой от тези слепи прозорци. Може би сега, докато минаваха с автомобила, се снимаше друго такова видео.

След поредния завой Фабел се озова на улица, от двете страни на която имаше четириетажни жилищни блокове. От тази внезапна нормалност му се стори, че се е загубил. Още един завой: поредните жилищни блокове, тук обаче дойде и краят на нормалността. Около полицейския кордон се беше събрала малка тълпа, а той на свой ред беше опасал няколко полицейски автомобила, спрени пред нисък блок от петдесетте години.

Фабел натисна клаксона и през навалицата при тях дойде униформен полицай. Това беше обичайната тълпа от хора без самоличност, с любопитни или безизразни лица. Някои бяха по пеньоари, халати и пантофи, явно бяха изскочили от апартаментите наоколо, други бяха застанали на пръсти или проточваха вратове, за да видят какво става.

Фабел забеляза стареца вероятно защото беше свикнал до болка с тези тълпи. Докато пъплеше с автомобила през насъбралите се, видя мъжа: наближаваше седемдесетте, беше нисък, най-много метър и шейсет и пет, но беше як и набит. Лицето му наподобяваше плоскост, по която изпъкваха острите ъгли най-вече на издадените скули под малките пронизващи зелени очи, очи, които в слабата светлина на уличните лампи и фаровете сякаш излъчваха ярък студен блясък. Беше източно лице, някъде от района на Балтийско море, от Полша или още по-нататък. За разлика от другите в изражението на стареца се долавяше нещо повече от нехайно зловещо полулюбопитство. Пак за разлика от другите мъжът не гледаше към полицаите, които се суетяха пред жилищния блок: беше се вторачил право във Фабел през прозореца на беемвето. Униформеният полицай застана между стареца и автомобила на Фабел, наведе се и надзърна точно когато инспекторът му показа служебната значка на криминалната полиция. Мъжът изкозирува и махна на един от колегите си да вдигне лентата и да пусне Фабел. Когато полицаят се дръпна, Фабел се опита да открие възрастния мъж със светещите очи, но него го нямаше.

— Видя ли онзи старец, Вернер?

— Какъв старец?

— А вие? — извърна се Фабел към Ана и Паул.

— Не, шефе, съжалявам — отговори жената.

— Какво за този старец? — полюбопитства Паул.

— А, нищо…

Фабел сви рамене и подкара към другите полицейски автомобили, струпани пред входа на жилищния блок.

До апартамента имаше три стълбищни площадки. Стълбището беше окъпано в слабата светлина на аплиците по стените на всяка площадка. Докато Фабел и хората му се качваха, от време на време се налагаше да се отдръпнат встрани, за да направят място на униформените полицаи и криминалистите. Всеки път забелязваха колко вглъбени, мрачни и смълчаните са те. Някои бяха бледи като платно не само от неприветливата електрическа светлина. Фабел се досети, че в горния край на стълбите ги чака нещо не особено приятно.

Младият униформен полицай се бе навел като бегач, който току-що е участвал в маратон: беше опрял кръста си върху рамката на вратата, беше присвил леко крака, беше се подпрял на коленете си и беше отпуснал надолу и напред глава. Дишаше бавно, с усилие и гледаше втренчено пода под краката си сякаш за да не пропусне нито една драскотинка и петно по цимента. Едва в последния момент усети присъствието на Фабел. Той му показа овалната значка на криминалната полиция и младежът се изправи сковано. Отметна гъстата си разрошена червеникаворуса коса и Фабел видя, че зад съзвездието лунички е съвсем блед.

— Извинявайте, господин главен комисар, не ви видях.

— Не се притеснявайте. Добре ли сте? — Фабел се взря в лицето на младежа и сложи ръка върху рамото му. Полицаят се поотпусна и кимна. Фабел се усмихна. — Това първото убийство ли ви е?

Младият полицай го погледна право в очите.

— Не, господин главен комисар. Не ми е първото. Но е най-ужасното… Никога досега не съм виждал такова чудо.

— Опасявам се, че аз също — отбеляза Фабел.

Паул Линдеман и Ана Волф също се бяха качили по стълбището и спряха при Фабел и Вернер. Един от криминалистите връчи на всеки чифт светлосини найлонови терлици и бели хирургични ръкавици. След като ги сложиха, Фабел кимна към вратата на жилището.

— Да влизаме ли?

Първото, което му направи впечатление, беше, че всичко вътре свети от чистота. Малкото антре явно беше боядисано съвсем наскоро. Цветът наподобяваше бледожълто масло: приятен, но някак безлик, бездушен, анонимен. В антрето имаше три врати. Точно вляво от Фабел беше банята. Той надзърна набързо и видя, че и тя като антрето е малка, чиста и ремонтирана. Сякаш почти не беше използвана. Фабел забеляза, че по малкото лавици и плоскости ги няма обичайните шишенца и тубички, които придават някакъв облик на една баня. Втората врата беше широко отворена и зад нея очевидно беше основното помещение в жилището: нещо като хол и спалня едновременно. То също беше малко и изглеждаше още по-тясно от полицаите и криминалистите, които сновяха вътре: всеки си вършеше работата в някакъв странен танц с останалите, които вдигаха ръце и се разминаваха като в тромав балет. След като влезе вътре, Фабел забеляза, че всички лица са мрачни — нещо, което очакваш при такива обстоятелства, но което всъщност виждаш рядко. Обикновено се долавяше някакъв черен хумор, неуместен и може би наглед лековат, но именно той позволяваше на хората, занимаващи се със смъртта, да останат недокоснати от нея. Но не и тези полицаи тук. Този път смъртта се беше пресегнала и ги беше застигнала, беше се вкопчила с костеливи пръсти в сърцата им.