Крейг Расселл: Мръсният Хамбург

— За да се прикрие ли? Смяташ, че я е убил някой клиент? — попита Паул.

— Съмнявам се. Нашият човек — а това е работа именно на нашия човек — не е толкова глупав, че да убива жена, която го познава.

— Значи със сигурност е същият тип, който уби и Кастнер?

— А кой друг! — възкликна Вернер и кимна към трупа. — Това очевидно е неговият почерк.

Всички замълчаха — замислиха се какво ги чака, щом това тук е дело на сериен убиец. Знаеха, че няма да скъсят пропастта между себе си и това чудовище, докато то не извърши още убийства. И то не само едно. На всяко местопрестъпление щяха да откриват по още нещо: малки стъпки в разследването, за които невинни жертви щяха да заплатят с кръвта си. Фабел наруши пръв мълчанието.

— Дори и нашият човек да не е взел бележника, сигурно го е прибрал Клугман, за да прикрие клиентите си.

Патологът Мьолер още стоеше надвесен над трупа и се взираше в празната стомашна кухина на момичето. Изправи се, смъкна окървавените хирургични ръкавици и се извърна към главния комисар.

— Така е, Фабел, извършил го е същият човек. — Той вдигна изненадващо нежно русата коса, паднала върху челото на жената. — Убита е по съвсем същия начин, както предишната жертва.

— Това го виждам и сам. Кога е издъхнала?

— При такова ужасяващо разчленяване е трудно да се установи по телесната температура…

— Все пак някакви предположения? — прекъсна го Фабел.

Мьолер отметна глава назад. Беше доста по-висок от Фабел и го погледна така, сякаш виждаше нещо, недостойно за вниманието му.

— Според мен е издъхнала някъде между един и три след полунощ.

Откъм антрето се появи висока руса жена в елегантно сиво сако и панталон. Изглеждаше така, сякаш щеше да се вписва по-добре в заседателната зала на управителния съвет на голяма банка, отколкото на местопрестъпление. Това беше главен криминален комисар Мария Клее, най-новото попълнение в екипа на Фабел.

— Ела да видиш нещо, шефе.

Фабел мина заедно с нея през антрето и отиде в невероятно тясната кухничка. Както и целият апартамент, и тя изглеждаше така, сякаш тук не е стъпвал никой. На плота имаше чайник и пакет чай. Върху поставката за сушене на съдове беше оставена изплакната чаша, която обаче не беше обърната. Ако не броим това, нямаше никакви следи от живот: чинии в мивката, писма по плота или отгоре на хладилника, нищо, от което да личи, че пространството е подчинено на нечий житейски цикъл. Мария Клее посочи отворената врата на едно от шкафчетата върху стената. Фабел надзърна вътре и видя, че мазилката е изрязана и е сложено стъкло, през което съвсем ясно се виждат съседната стая и точно отсреща окървавеното легло.

— Само от едната страна ли? — попита той Мария.

— Да. От другата е голямото огледало. Виж. — Тя се промуши покрай него, пресегна се с ръка, на която беше сложила латексова ръкавица, и изтегли от шкафа електрически кабел. — Обзалагам се, че тук е имало камера.

— Значи нашият човек е заснет на видеолента.

— С тази малка подробност, че тук вътре няма нищо — възрази Мария. — Може би е намерил касетата и я е взел.

— Добре. Кажи на криминалистите да огледат шкафа сантиметър по сантиметър.

Фабел понечи да излезе, но Мария го спря.

— Помня, че когато бях малка, от училище ни заведоха на еднодневна обиколка из студиите на телевизия „Ен Де Ер“. Показаха ни декорите на някакъв сапунен сериал… нещо от рода на „Линденщрасе“. Помня колко истинска изглеждаше стаята… докато не се приближиш. После виждаш, че небето зад прозорците е нарисувано, а вратите на шкафчетата не се отварят…

— Накъде биеш, Мария?

— Тук има всичко, каквото очакваш да видиш в жилището на момиче на повикване… само дето прилича на декор за такова жилище. Тук сякаш не е живял никой.

— Доколкото знаем, наистина никой не е живял в апартамента. Не е изключено това тук да са „работните“ помещения на няколко момичета…

— Знам… и все пак има нещо съмнително. Разбираш ме, нали?

Фабел си пое дълбоко въздух, позадържа го и чак тогава отговори:

— Всъщност те разбирам прекрасно, Мария.

Върна се в стаята. Фотографът снимаше педя по педя местопрестъплението и трупа. Беше сложил прожектор върху поставка и от ярката светлина, насочена към тялото, кръвта, разхвърчала се из стаята, изглеждаше още по-очевидна и създаваше усещането за взрив от насилие. Младият униформен полицай още стоеше на вратата и гледаше вторачено трупа. Фабел застана между него и леглото.

— Как се казваш, момчето ми?