Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

— Белер, господин главен комисар. Уве Белер.

— Добре, Белер. Разговаря ли с някого от съседите?

Белер пак плъзна поглед над рамото на Фабел, към ужаса в стаята. После трепна.

— Моля? А, да… Извинявайте, господин главен комисар, да, разговарях. На партера живее семейство, а точно отдолу — една старица. Не са чули нищо. Но бабката е глуха.

— Знаят ли как се казва момичето?

— Не. Но те почти не са го виждали. Навремето тук живяла друга старица, която преди година-година и нещо починала. Около три месеца апартаментът пустеел, после пак го взели под наем.

— Видели ли са някой да влиза или да излиза снощи?

— Не. Не са видели никого освен онзи тип, който ни се обади, дошъл е в два и половина. Мъжът и жената от партера са се събудили от трясъка на входната врата — на пружина е и когато се затваря, кънти във входа… но преди това никой не е чул нищо. Както казах, мъжът и жената на партера са спели, а старицата отдолу недочува. — Белер се поизвърна и погледна през рамото на Фабел към трупа. — Който го е направил, е абсолютен психар. Е, тя все пак си е търсела белята, щом се е забъркала в тези игри… да лови на улицата какви ли не извратеняци и да ги води тук.

Фабел взе опърпаната по краищата снимка, подпряна на лампата върху тоалетката. Износена частица от чужд живот, истински живот. Вписваше се в това бездушно жилище точно толкова, колкото прашинка в окото. Беше правена в слънчев ден вероятно в Ботаническата градина на Хамбург. Беше стара и мътна, заснета от разстояние, но Фабел все пак различи чертите на момиче с пепелява коса на около четиринайсет години. В лице не беше нито грозно, нито хубаво, на улицата ще го подминеш, без изобщо да го забележиш. До момичето на снимката имаше по-голямо момче на около деветнайсет години и мъж и жена към четирийсет и пет. Във вида им се долавяше свойско държане и спокойствие, от които веднага разбираш, че са семейство.

— Жената все пак е била жив човек — отговори Фабел, без да поглежда младия полицай, — била е нечия дъщеря. Въпросът е на кого.

Той извади от джоба на сакото си найлонов плик за веществени доказателства и прибра в него снимката. После се извърна към Мьолер.

— Подготви доклада възможно най-бързо.

Сряда, 4 юни, 6,00 ч. призори,

Санкт Паули, Хамбург

Преди да си тръгне, Фабел каза на Белер да дойде с него в жилището на долния етаж. Там вече имаше униформен полицай, който пиеше чай със старица с птичи вид и с кожа като пергамент. Апартаментът беше съвсем същият — поне като разположение. Но десетилетията живот бяха оставили отпечатък по стените на гарсониерата, докато тя се беше превърнала в придатък към старицата. Докато в апартамента на горния етаж единствено смъртта бе оставила някаква следа.

Полицаят стана от фотьойла още щом видя Фабел, но той му направи знак с ръка да не се изправя. Белер представи възрастната жена като „госпожа Щайнер“. Тя впи във Фабел големи, кръгли, воднисти очи. С този вперен поглед и с птичата си крехкост тя му заприлича на кукумявка. До едната стена имаше маса и столове. Фабел издърпа единия и седна с лице към старицата.

— Добре ли сте, госпожо Щайнер? Знам, за вас е голямо изпитание. Ужасна история. И със сигурност тази суматоха ви притеснява. Целият този шум…

Докато той говореше, бабката се наведе напред и сбърчи чело над бухаловите очи, сякаш се бе съсредоточила върху думите му.

— Няма нищо, шумът не ме притеснява. Недочувам…

— Ясно — отвърна малко по-високо Фабел. — Значи нощес не сте чули нищо?

Най-неочаквано госпожа Щайнер се натъжи много.

— Точно там е работата. Вероятно съм чула… Чула съм нещо, а не съм разбрала.

— Не ви разбирам — рече Фабел.

— Шум в ушите. От глухотата е. Преди да си легна, махам слуховото апаратче… всяка нощ чувам звуци… удари, оглушителни писъци… крясъци. Но е от шума в ушите. Всъщност никога не съм сигурна дали е от него.

— Ясно, лоша работа. Сигурно е неприятно.

— Човек трябва да се научи да не му обръща внимание. Иначе ще полудее. — Старицата поклати пилешката си главица съвсем бавно, сякаш, ако я раздвижеше по-бързо, щеше да я повреди. — Имам го от много отдавна, млади момко. По-точно от юли 1943 година.

— Бомбардировките на англичаните ли?

— Радвам се, че си знаете историята. А аз трябва да живея с моята. Или най-малкото с отгласа от нея. Първата вълна ме застигна на улицата. Спукани са ми тъпанчетата и на двете уши. И това тук… — Тя вдигна черния вълнен ръкав и изпод него се показа невъзможно слаба ръка. Кожата беше набръчкана, на розови и бели петна. — Изгаряния върху трийсет на сто от кожата по тялото. Но най-тежко ми се отрази шумът в ушите. — Старицата замълча и в бухаловите й очи се загнезди тъга. — Не мога да понеса това, че клетото момиче е викало за помощ, а аз не съм чула.