Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

Фабел насочи поглед зад главата на жената, към старите черно-бели снимки по шкафа: тя като малка и като млада, пак със същите бухалови очи, заедно с мъж с гъста черна коса, друга снимка на същия мъж в униформа, вероятно на Вермахта. После обаче Фабел се взря и видя, че е на военновременния Полицейски батальон на запасняците. Деца нямаше. Нямаше и фотографии, които да не са поне на половин век.

— Често ли срещахте жената?

— Не. Всъщност съм разговаряла с нея само веднъж. Метях стълбищната площадка, когато тя мина покрай мен, качваше се нагоре.

— Говорихте ли с нея?

— Всъщност не. Тя ме поздрави и каза нещо за времето, после продължи нагоре. Мислех да я поканя на кафе, но ми се стори, че бърза. Имаше делови вид… беше облечена много добре. Със скъпи обувки, доколкото си спомням. Красиви. Вносни. Освен онзи път само съм я чувала от време на време по стълбището. Мислех, че често пътува по работа, нещо такова.

— Често ли имаше гости. И по-точно мъже?

Старицата отново се съсредоточи, от което лицето й се сбръчка.

— Не… не, не бих казала, че съм виждала да й идват на гости.

— Знам, че е много неприятно, но съм длъжен да ви попитам, госпожо Щайнер… има ли нещо, което да ви е накарало да си помислите, че жената е проститутка?

Бухаловите очи се разшириха още повече.

— Не. И дума да не става. Такава ли е била?

— Не знаем. Ако наистина е била проститутка, би трябвало при нея често да са идвали мъже.

— Не, честно да ви кажа, виждала съм при нея да идват само двама-трима души. Но сега, след като го споменахте, се сещам, че бяха все мъже, никога не съм виждала друга жена.

— Можете ли да ги опишете?

— Всъщност не — поклати тя пак бавно глава. — Дори не съм сигурна дали съм забелязвала повече от двама мъже. А не е изключено да е бил и един и същ. — Старицата посочи към антрето зад Фабел и към матовото стъкло на входната врата. — Виждала съм само силуети… сенки.

— Значи няма да ги познаете?

— Само младежът, който всъщност й е дал жилището под наем…

— Това сигурно е Клугман, господин главен комисар — намеси се Белер. — Онзи, който е открил трупа и се е обадил в полицията.

— Често ли идваше? — попита Фабел.

Старицата сви крехки рамене.

— Виждала съм го само два-три пъти. Както казах, вероятно именно него съм забелязала да слиза и да се качва. — Тя пак погледна към матовото стъкло на входната врата в антрето. — Ето какво означава да остарееш, млади момко. Светът се свива и свива, докато се превърне в сенки, които минават пред вратата.

— Кога за последно е идвал господин Клугман, помните ли?

— Миналата седмица… или по-миналата. Съжалявам, но не обръщам особено внимание на тези неща.

— Не се притеснявайте, госпожо Щайнер. Благодаря ви, че ни отделихте време.

Фабел се изправи от стола.

— Господин главен комисар!

Воднистите бухалови очи примигаха.

— Да, госпожо Щайнер.

— Мъчила ли се е много?

Нямаше смисъл да я лъже. Не след дълго новината щеше да гръмне по всички вестници.

— Опасявам се, че да. Но сега вече е намерила покой. Довиждане, госпожо Щайнер. Ако имате нужда от нещо, на всяка цена кажете на някой от полицаите.

Но старицата като че ли не го чу.

— Трагедия! Каква трагедия! — продължи да клати тя глава.

След като излязоха от жилището, Фабел се обърна към Белер.

— Каза, че си дошъл пръв на местопрестъплението.

— Да, господин главен комисар.

— Никой ли не се навърташе наоколо?

— Не, господине. Само мъжът, който се обади в участъка… и после младото семейство от партера.

— А не забеляза ли някъде наблизо един по-възрастен мъж?

Белер поклати замислено глава.

— Дори по-късно, когато започнаха да се събират любопитните? Нисък такъв и набит, към седемдесетте? Прилича на чужденец… На славянин, може би на руснак.

— Не, господин главен комисар… съжалявам. Важно ли е?

— Не знам — отвърна Фабел. — Вероятно не.

Сряда, 4 юни, 7,30 ч. сутринта,

Санкт Паули, Хамбург

В помещението за разпити в полицейския участък на Давидваше човек можеше много успешно да изучава минимализма в действие. По голите белосани стени имаше само врата и един прозорец, който би трябвало да гледа към Давидщрасе, ако стъклото не беше дебело и матово като разлято замръзнало мляко — изгревната светлина, която се процеждаше през него, наподобяваше бледа мътилка. Масата за разпити беше опряна в стената, а от другите й две страни бяха сложени четири метални тръбни стола. В единия край на плота й беше оставен черен касетофон. Отгоре, на стената имаше табели с препоръки кой откъде да мине и какво да прави в случай на пожар. А най-отгоре беше закачен надпис, че пушенето е забранено.