Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

Най-неочаквано Вернер млъкна. В помещението настана тишина. Хладна, пресметната. Клугман се облегна тежко на стола, беше изпружил единия си крак, а другият продължаваше странния си припрян танц. Фабел огледа лицето му. Както и очакваше, видя нехайната маска: заучено отегчение, каквото си бяха лепвали върху лицата безброй хора, седяли през годините от другата страна на масата; израз, който трябваше да внуши безгрижие, но Фабел безпогрешно разчиташе какво се крие зад него. Ала докато наблюдаваше Клугман, той си даде сметка, че този път не може да проникне отвъд маската.

Вернер продължи:

— Не си бил приятел, не си бил и клиент… не си отишъл там колкото да се отчукаш качествено за четиристотин евро, нали? От онова, което знаем за така наречената Моник, тя не е била лъжица за твоята уста… и не ти е била по джоба.

Клугман не отговори, само се вторачи в ръба на масата.

— И не ти вярвам, че си просто някакъв нещастен хазяин на безименно момиче, и то по една случайност е било заклано в гарсониерата, която държиш под наем. И така, какво означава всичко това? — Вернер повтори вироглаво: — Не си приятел. Не си и клиент. Това означава или че си нарязал тая Моник на парченца, или че си й бил сводник, назначен от Улугбей. Според мен си ходел да прибираш не само наема, а ако тя се е правела на интересна, си я плясвал през ръцете. Нали?

Мълчание.

— Може би си харесваш работата. Може би дори се възбуждаш, докато строяваш момичетата. Може би снощи, докато си се забавлявал по някакъв по-особен начин…

Клугман избухна:

— Стига с тия тъпотии…. Видяхте в какво състояние е стаята… ако съм го извършил аз, щях да съм целият в кръв…

— Може би си се преоблякъл, преди да ни разиграеш този театър… Дали да не пратим криминалистите да…

— Правете каквото решите… Добре де, наистина работя за Улугбей. Това няма нищо общо със случилото се нощес. Нямам нищо общо с Улугбей и не смятам да забърквам и него. От вас не ме е страх, както ме е страх от ония тъпанари, турците. Знаете какъв е сценарият… ако разберат, че говоря за тях тук, ще свърша в гората с обезобразено лице.

Фабел знаеше какво има предвид Клугман: ако някой започнеше да мъти водата на турските мафиоти, ако се опиташе да ги излъже с дрога или пропееше пред полицията, те имаха навика да го изхвърлят в гората северно от Хамбург. Режеха му ръцете, избиваха му зъбите и му обезобразяваха лицето. Така ставаше трудно, дори невъзможно да се установи самоличността на жертвата и разследването се проточваше, така че накрая следата обикновено изстиваше и бе невъзможно да се предяви обвинение.

— Добре, добре… успокойте се — намеси се Фабел. — Но и вие ни разберете… Вие сте единственият човек, за когото знаем, че е влизал в жилището на жертвата…

— Да бе, да, за трийсет секунди. Веднага щом я видях… в този вид… изхвърчах от апартамента и ви се обадих.

— Но не от нейния телефон, нали?

— Не. От клетъчния. Нямах сили да остана вътре. Трябваше да изляза.

— И сте отишли там в два и половина след полунощ, така ли? — попита Фабел.

— Да. .

— А пипали ли сте нещо?

— Не. Само влязох и веднага излязох.

— Как влязохте? Имате ли ключ?

— Не. Всъщност да, имам, но не съм отключвал. Вратата беше открехната.

— От централата казват, че сте се обадили в полицията в два и половина. Къде бяхте, преди да отидете в апартамента на момичето?

— Бях на работа, в бар „Рай“.

— До кога по-точно?

— Някъде до два без петнайсет.

— От Гросе Фрайхайт до гарсониерата се стига за по-малко от четирийсет и пет минути.

— Имах да върша една работа…

— Каква работа?

Клугман вдигна ръце с дланите нагоре и понаведе главата си на една страна. Фабел взе химикалката и я завъртя шумно между зъбите си.

— Ако не можете или не искате да ни съобщите, това означава, че е напълно възможно да сте убили момичето, да сте се преоблекли и после да сте казали, че току-що сте дошли и сте намерили трупа.

— Добре, де, добре… бях на пристанището, трябваше да се видя с един познат… купих малко дрога…

— От кого?

— Ама вие шегувате ли се?

Фабел сложи върху масата «една от снимките, направени на местопрестъплението. Беше цветна и толкова подробна и ярка, че изглеждаше като измислена.

— Това тук не е шега.

Клугман се вцепени и пребледня. Очевидно отново бе застигнат от спомени.

— Беше ми приятелка. Нищо повече.

Вернер въздъхна тежко. Клугман не му обърна внимание и погледна Фабел право в лицето.