Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

— А аз си мислех, че няма такова нещо като анонимно електронно съобщение — каза Ван Хайден. — Нали компютърът си има идентификационен номер в Интернет.

За миг Фабел се изуми от познанията, които Ван Хайден имаше за информационните технологии.

— Точно така. Имаме две електронни съобщения, получени през различни доставчици с различен адрес. Издирихме ги и установихме, че нашият човек е проникнал в мрежа, която би трябвало да е непробиваема, и е направил фалшиви акаунти. Именно от тях е пратил електронните съобщения.

Фабел се дръпна от прозореца. Около масата от черешово дърво седяха шестима души. Четиримата основни членове от екипа му в отдел „Убийства“: Вернер Майер, Мария Клее, Ана Волф и Паул Линдеман, се бяха разположили от едната страна. Срещу тях седяха привлекателна тъмнокоса жена на около трийсет и пет години, доктор Сузане Екхарт, психолог криминалист. На челно място седеше Холст Ван Хайден, началник-управление „Тежки престъпления“ към полицейското управление на град Хамбург, шефът на Фабел. Той стана от стола. Сякаш бе генетично предопределен за полицай и дори сега, в светлосивия костюм марка „Хуго Бос“, успяваше да създаде впечатлението, че е в униформа. Той отиде до една от стените на заседателната зала, върху която бяха накачени големи цветни снимки от различен ъгъл с обезобразените трупове на две млади жени. Навсякъде кръв. Бяла кост, проблясваща през пихтията и плътта. Две различни жени, две различни места, но ужасът в средата на изображенията си оставаше същият: белите им дробове бяха изтръгнати и бяха извадени от телата. Ван Хайден огледа ужаса с безизразно лице.

— Сигурно знаеш, Фабел, кого чакам горе при мен… при нас.

— Да, знам, господин началник.

— Знаеш освен това, че той ме притиска да сложим край на… на това тук.

— Давам си сметка, че ти се оказва политически натиск. Но основната ми грижа е да направя така, че да няма още злочести жени, които са станали жертва на този звяр.

Сините очички на Ван Хайден проблеснаха студено.

— Аз, господин главен комисар, степенувам нещата точно както го изисква дългът ми. — Той пак погледна към снимките. — Имам дъщеря приблизително на възрастта на втората жертва. — Ван Хайден отново се извърна към Фабел. — Но не искам господин кметът на Хамбург да ми диша във врата.

— Както вече споменах, шефе, правим всичко възможно да заловим час по-скоро този изверг.

— И още нещо. Тия „разперени криле на орела“ и „свещената ни земя“… Не ми харесват никак. Намирисва на политика. Орелът… кой орел, германският ли?

— Не е изключено — отвърна Фабел, извърнат към Сузане Екхарт.

— Да, не е изключено — потвърди тя. Говореше с южняшки акцент, вероятно мюнхенски, както предположи Фабел. — Но орелът е мощен психологически образ във всяка култура, олицетворение на силата и на хищническия устрем. Възможно е орелът да е метафората на този човек: той дебне, кръжи отгоре, незабелязван от жертвата, после се спуска тихо и убива. По-вероятно е мотивиран от някакъв сублимиран, откъснат от обстоятелствата полов нагон, отколкото от екстремистка политическа идеология. Този човек не е фанатик, той е психопат. Има разлика… Макар че, трябва да призная, ме притеснява религиозният привкус на електронното съобщение — усещането за кръстоносен поход… и начинът на убийство, който наподобява някакъв ритуал.

— Кого издирваме, някакъв превъртял неонацист ли? — попита доста войнствено Ван Хайден.

— Съмнявам се. Силно се съмнявам. Жертвите не са чужденки, не са обичайните мишени на неонацистки нападения. Но не можем да го изключим като възможност. Лично според мен това по-вероятно е някакъв личен кръстоносен поход…

Сузане Екхарт имаше вид на човек, който се опитва да се сети къде е оставил ключовете от колата си.

— Какво има, докторе? — попита Фабел.

Жената се подсмихна едва ли не гузно.

— А, нищо… при всички положения не би издържало на професионална и дори обективна проверка…

— Въпреки това ни кажете — подкани Ван Хайден.

— Ами това електронно съобщение е учебникарски пример за психопат, който е загубил връзка с обществото. В него има всичко: усещането за социална отчужденост и изолация, криворазбрана войнствена нравоучителност, отъждествяване с възвишен символ на хищническия устрем…

Фабел усети как настръхва. Още нещо, което се вписваше прекалено добре.

— Не разбирам… — Ван Хайден определено не беше доловил подтекста. — Твърдите, че електронното съобщение не е фалшификат. Че е написано от нашия убиец.