Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

— И вие, господин Фабел, знаете, че не съм я убил аз… — Погледът и стойката му вече не бяха толкова напрегнати. — Добре. От клуба взех такси и отидох на пристанището. Таксиметровият шофьор ме изчака да се срещна с онзи човек, после ме закара до гарсониерата. Остави ме пред блока някъде в два и половина. Той ще потвърди всяко мое движение от мига, когато излязох от заведението, до пристигането ми в жилището. Попитайте във фирмата.

Вече проверяваме.

Фабел затвори папката и се изправи. Беше ясно, че не Клугман е убиецът, нямаха безспорни доказателства, въз основа на които да го задържат дори като основен свидетел. Но Фабел приключи разпита с някаква смътна тревога. Клугман очевидно беше точно такъв, за какъвто се представяше, през цялото време обаче Фабел имаше чувството, че гледа преобърната карта: всички познати знаци са върху нея, но вместо да те насочат, те те объркват още повече. Фабел стисна под мишница двете папки и като се отправи към вратата, каза на Клугман, без да се обръща назад към него:

— Въпреки всичко ще пратим криминалистите да ви проверят — и вас, и дрехите ви.

Всичко в Мария Клее беше изпълнено с живот и енергия: от отсечения й хановерски акцент до късата, красиво сресана руса коса. Когато Фабел излезе от помещението за разпити, тя стоеше в коридора и го чакаше. Държеше в ръка лист хартия.

— Как мина? — попита отсечено жената.

Фабел тъкмо понечи да й отговори, когато се появи униформен полицай, дошъл да заведе Клугман при криминалистите. Погледите на Клугман и на Мария се срещнаха за миг: нищо в очите на Клугман не трепна, сякаш не я бе видял, но Мария се свъси, явно се опитваше да си припомни нещо.

— Познаваш ли го? — попита Фабел, след като Клугман и придружаващият го полицай се отдалечиха.

— Не знам… Стори ми се познат, но не се сещам къде съм го виждала…

— Е, нищо чудно и да сте се срещали. Навремето е работил като полицай в Хамбург.

Мария отново сви рамене, сякаш се отърсваше от дразнеща дреболия.

— Та как мина разпитът?

— Очевидно не е нашият човек, но е затънал до гуша. Здраво е оплел конците. Премълчава нещо. Всъщност премълчава много неща. А при теб какво става?

— Разговарях с управителя на стриптийзбара Арно Хофкнехт. Потвърди, че Клугман е бил на работа някъде до един и половина след полунощ.

— Възможно ли е да го прикрива?

— Само да го беше видял! Ужасно хлъзгав тип, не може да му се има вяра. Чак настръхнах. — Мария потрепери. — Но не го прикрива. И много други са видели Клугман, стоял е до края на смяната. От участъка в Давидваше провериха твърдението му, че е обикалял с едно и също такси…

— И на нас каза същото.

— Шофьорът потвърди, че в един и половина след полунощ го е взел от клуба, закарал го е до една кръчма при пристанището, Клугман му казал да изчака, а после, някъде в два и половина, го оставил пред жилищния блок.

— Добре. Нещо друго.

— Да, опасявам се, че има и друго — отвърна Мария и му подаде разпечатката на съобщението, което се беше получило по електронната поща.

Сряда, 4 юни, 10,00 ч. сутринта,

полицейското управление на Хамбург

Фабел прочете още веднъж на глас страницата, после я остави на масата и отиде при прозореца. Заседателната зала се намираше на третия етаж в полицейското управление. Движението долу пулсираше според светофарите: вдъхващият сигурност ритъм на живота в Хамбург.

— Значи съобщението по електронната поща е адресирано лично до теб, така ли? — попита Ван Хайден.

— Да, както последния път.

Фабел отпи от чая. Продължи да стои с гръб към останалите и да гледа през дъжда към парка Винтерхудер отсреща, зад който центърът на града се беше врязал в стоманеносивото небе.

— Няма ли начин да разберем кой го е пратил? — попита Ван Хайден.

— За съжаление не, господин началник-управление — отговори Мария Клее. — Както личи, нашият приятел познава доста добре информационните технологии. Освен ако не го засечем онлайн, няма как да го издирим. Но и да го засечем, пак ще бъде трудно.

— Занесохте ли писмото в техническия отдел — да го видят?

— Да, господине — потвърди Мария Клее. Фабел още не се беше обърнал и гледаше съсредоточено пулсиращото движение долу. — Възложихме и на независим експерт да си каже мнението. Просто не съществува начин да установим откъде е пратено писмото.

— Добре измислено — намеси се и Фабел. — Едно анонимно писмо или бележка ни дават веществени улики: можем да проверим за ДНК, да възложим графологична експертиза, да установим откъде са взети хартията и мастилото… докато такова писмо има само електронно присъствие. От гледна точка на криминалистиката то не съществува.