Гийом Мюссо - Парижката квартира

Излизаше, че Адриано се е виждал с баща си, когато е бил осемнайсет-двайсетгодишен, много преди той да се разболее. Това беше неразбираемо или по-скоро имаше някаква, макар и изкривена логика — щом като вече не бе способен да му нанася побои, Ернесто бе престанал да бъде заплаха за сина си и той го бе допуснал отново до себе си. За пореден път Кутанс и Маделин бяха удивени, че Адриано бе насочил омразата си само към майка си. Това беше несправедливо, шокиращо, безсмислено. Но след едно определено ниво на ужас и жестокост интуицията и здравият разум вече не помагаха за разгадаване на човешкото поведение.

Казвам се Бианка Сотомайор.

Аз съм на седемдесет години и през последните пет години живея в ада.

Повярвайте ми, истинската същност на ада не са страданията, на които ви подлагат. Страданието е нещо естествено, присъщо на съществуването. От раждането си човек прави само това — страда с причина и без причина. Истинската същност на ада, освен жестокостта на страданията, е, че не можеш да ги прекратиш, защото дори нямаш властта да отнемеш собствения си живот.

Няма да ви задържам дълго, няма да се опитам да ви убеждавам в каквото и да било. Първо, защото вашето мнение не ме интересува, а и освен това не можете да направите нищо за мен или срещу мен. Вие ще предпочетете да слушате половинчатите и откъслечни спомени на онези, които ще се закълнат с ръка на сърцето, че Адриано е бил кротко и обичливо момче, а ние, родителите му, сме били чудовища.

За мен единствената истина е следната: искрено се опитах да обичам безрезервно сина си, но така и не се получи, дори през първите години. Характерът на детето си проличава много рано. Още на четири-петгодишна възраст Адриано вече ме плашеше. Не толкова с това, че беше буен, неконтролируем и сприхав, а преди всичко защото беше потаен и притворен. Никой нямаше власт над него, нито аз, опитвайки се да му въздействам с любов, нито баща му, който прибягваше до насилие. Адриано не просто искаше твоята привързаност, той се стремеше да те подчини, без да ти дава нищо в замяна. Той искаше да те пороби и нищо не можеше да го накара да се откаже: нито моите увещания, нито побоите с колан от страна на баща му, който биеше него, за да го укроти, а мен, за да ме накаже, че съм родила такова калпаво дете. Дори когато Адриано страдаше, погледът му ме смразяваше с жестокостта и демоничната ярост, която съзирах в него. Вие, разбира се, ще си помислите, че всичко това е съществувало само в моето въображение. Може и да е било така, но беше непоносимо. Ето защо избягах при първата отворила се възможност.

Отворих нова страница. Наистина. Човек има само един живот, а аз не исках да прекарам моя в постоянно унижение. Какъв е смисълът на един живот, състоящ се само от куп задължения, които те отвращават? Не исках да прекарам дните си в някакво малко, смърдящо на риба градче, брачният ми живот да е сведен до понасянето на постоянни побои, задоволяването на нагона на мъжа ми и робуването на моя ненормален син.

Аз не просто продължих живота си другаде, а наистина започнах нов живот с друг съпруг, друго дете, на което не казах нищо за брат му, в друга страна, с други приятели, в друга професионална среда. Изгорих и отхвърлих всичко от предишния си живот без никакво съжаление.

Бих могла да ви наговоря куп неща от тези, които се пишат в книгите — за майчиния инстинкт и угризенията, които съм изпитвала. Бих могла да ви кажа, че сърцето ми се е свивало на всеки рожден ден на Адриано, но няма да е истина.

Никога не се опитах да разбера какъв е станал. Никога не написах името му в гугъл, даже методично прекъснах връзка с всички, които биха могли да ми дадат някаква информация за него. Бях напуснала живота му и той беше напуснал моя до онази събота през януари, когато някой позвъни на вратата ми. Беше краят на един хубав ден. Слънцето пръскаше последните си лъчи. Зад вратата с противокомарна мрежа, с гръб към слънцето, стоеше полицай в тъмносиня униформа.

— Здравей, мамо — каза той, щом отворих вратата.

Не бях го виждала повече от трийсет години, но изобщо не беше се променил. В очите му блестяха същите гибелни пламъчета, но след всички тези години те се бяха превърнали в опустошителен пожар.

В този момент си помислих, че е дошъл да ме убие, но дори не си представях, че ми е подготвил нещо много по-лошо.

Всичко написано, нарисувано, гравирано, изваяно, построено или изобретено от хората служи за една-единствена цел — да се измъкнат от ада.