Гийом Мюссо - Парижката квартира

Маделин и Гаспар слязоха от колата, като оставиха фаровете включени. Те нямаха никакви оръжия, но извадиха от багажника фенерчетата и лостовете, купени от Кутанс в Манхатън.

Навън беше все така мразовито. Силният вятър, който идваше от Атлантическия океан, ги шибаше в лицата, като на всичко отгоре в Тибъртън даже морският въздух миришеше лошо.

Като вървяха един до друг, двамата се приближиха до сградата. Домът на семейство Сотомайор беше малка едноетажна колониална къща с централен комин. Дори в миналото да е била красива, тя отдавна беше придобила зловещ вид — мрачна постройка, заобиколена от къпини и избуяли плевели, с рушащи се колони от двете страни на входната врата. Гаспар и Маделин с мъка си проправиха път през бодливата растителност. В нощния мрак облицованата с чамови дъски фасада изглеждаше така, сякаш бе боядисана с катран.

Изобщо не им се наложи да използват козия крак, защото входната врата беше открехната. Съдейки по изметнатото от влагата дърво, тя отдавна беше разбита. Като си светеха с фенерчетата, те влязоха в къщата. Тя беше наполовина празна, тънеща в разруха от години, несъмнено вследствие на многократните посещения на местните клошари. Кухнята беше направо опустошена. Дървеният кухненски плот бе изчезнал, вратите на шкафовете бяха изтръгнати от пантите. В хола нямаше нищо друго освен един изтърбушен диван и счупена маса. На пода се търкаляха десетки празни бутилки от бира, презервативи и спринцовки. Виждаше се дори оградена с камъни студена пепел, показваща, че насред помещението е пален огън. Скитниците се бяха събирали тук, за да правят секс, да пият и да се дрогират на светлината на пламъците. Обаче нямаше никакви признаци, че на това място са държани затворници.

В другите стаи на приземния етаж имаше само прах, мухъл и подове с изметнати дъски, които попиваха водата като гъба. В задната част на къщата имаше веранда, която гледаше към малко дворче, където още стояха два полуизгнили дървени градински стола. Маделин изруга тихо, когато видя нещо като голям гараж или корабен док с къс и силно скосен заден скат на покрива. Следвана по петите от Гаспар, тя прекоси градината и се втурна в постройката, която също се оказа празна.

Те се върнаха в къщата. Под стълбището една наполовина скрита врата водеше до други стълби, които се спускаха не до мазе, а по-скоро до голямо сутеренно помещение, където имаше само покрита с паяжини маса за пинг-понг. В дъното на стаята имаше друга врата, която поддаде на втория удар с рамо. Зад нея беше същинското мазе, където очевидно никой не бе стъпвал от години.

За свое успокоение Гаспар и Маделин се качиха на първия етаж, където някога се бяха помещавали спалните и баните. И тук не бе останало много. Изключение правеше детската стая, в която Адриано бе живял до осемгодишна възраст.

На светлината на фенерчето си Кутанс огледа помещението, пазещо призраци от миналото — матрак, съборени етажерки, ламинирани филмови афиши, които гниеха на пода. Същите като онези, които някога и той бе закачал с кабърчета по стените на стаята си и които бяха вълнували детското му въображение: „Челюсти“, „Роки“, „Междузвездни войни“. Имаше само една разлика между неговия и този пантеон — тук вместо футболиста Мишел Платини от „Нанси“ героят бе аржентинският боксьор Карлос Монзон.

Гаспар освети вътрешната страна на вратата и различи старите чертички с молив, отбелязващи порастването на детето, които са толкова важни, когато си малък. Той потръпна. Нещо не се връзваше. Защо, след като му бяха отнели Адриано, Ернесто бе запазил непокътната стаята на сина си?

Той клекна. На пода лежаха рамкирани снимки, покрити с дебел слой прах. Кутанс избърса с ръка стъклата, за да премахне мръсотията, и видя избелели фотографии от 80-те години, които днес децата се опитваха да възстановят чрез филтрите на инстаграм. Типични снимки от живота на едно американско семейство: грубоватото и гордо лице на Ернесто, пищната фигура на красивата Бианка — Моника Белучи от Тибъртън. Личицето на Адриано, опитващ се да духне петте свещи на тортата си, с усмивка по молба на фотографа, но вече с леко отнесения поглед, за който бе говорила учителката му. Кутанс избърса стъклото на друга снимка. Четвъртата фотография направо го изуми — Ернесто и неговият пораснал син. Тя несъмнено бе направена по време на церемонията за встъпването на Адриано в редиците на нюйоркската полиция. Бащата гордо бе прегърнал през рамо сина си.