Гийом Мюссо - Парижката квартира

Той излезе, куцайки, от ресторанта и се опита да настигне Маделин на пристанището, но когато стигна до края на кея, тя вече бе потеглила с пикапа. Колата се насочи право към него. Отначало Кутанс си помисли, че младата жена само иска да го уплаши, но тя не промени маршрута си. В последния момент той се хвърли настрани, избягвайки на косъм да бъде прегазен.

С пронизително свистене на гумите колата спря след петдесет метра. Вратата се отвори и той видя Маделин да изхвърля всичките му вещи на настланата с дъски алея: чантата му, тетрадката със спирала и дори играчката на Джулиан.

— Да пукнете дано! — изкрещя тя.

След това младата жена затръшна вратата и рязко потегли. Пикапът първо поднесе по мокрите дъски, после се стабилизира и напусна пристанището като дилижанс, теглен от галопиращи коне.

— Мацката здравата те подреди!

С окървавен нос, Гаспар седеше на една пейка в подножието на монумента — огромен бронзов траулер, издигнат в памет на загиналите в продължение на три века в морето местни рибари.

— Добре ти разкраси физиономията — продължи усмихнатият, почти беззъб моряк, като му подаде шепа хартиени кърпички да се избърше.

Кутанс кимна в знак на благодарност. Мъжът бе един пияница, когото бе видял по-рано на бара в ресторанта — брадат старик с множество тикове, който носеше капитанска шапка и смучеше корен от сладник като бебе биберона си.

— Тя направо ти разби лицето! — възкликна удивено пияницата, като събра вещите на Гаспар от крайбрежната алея, и се отпусна до него на пейката.

— Добре, не го повтаряйте повече!

— Хубаво представление ни изнесохте! Рядко някоя мацка ступва мъж. Обикновено е обратното.

— Оставете ме на мира!

— Аз съм Големия Сам — представи се морякът, без да обръща внимание на лошото му настроение.

Кутанс извади телефона си.

— Добре, Големи Сам или който и да сте, знаете ли къде мога да си повикам такси?

Другият се засмя.

— По това време няма да намериш тук такси, каубой. И преди да си тръгнеш, не мислиш ли, че трябва да си платиш сметката?

Гаспар трябваше да признае, че мъжът казва истината. В суматохата двамата с Маделин бяха напуснали ресторанта, без да платят вечерята си.

— Прав сте — отвърна той и вдигна яката на палтото си.

— Идвам с теб — каза пияницата. — Ако решиш да почерпиш с едно питие Големия Сам, той няма да ти откаже, повярвай ми.

Маделин плачеше, а момченцето я гледаше.

Сълзите й се лееха толкова обилно, че не виждаше почти нищо от пътя през предното стъкло. Бяха изминали десет минути, откакто бе напуснала Гаспар, когато по средата на един завой пикапът поднесе и се озова пред една кола в насрещното платно. Фаровете я заслепиха, сякаш някой светна с фенерче на няколко сантиметра от лицето й. Тя завъртя волана с всички сили и чу яростния рев на клаксон. Страничните огледала на двете превозни средства се удариха едно в друго, пикапът й навлезе в крайпътната ивица, приплъзна се и най-накрая спря точно преди да се озове в канавката.

Мамка му!

Другата кола изчезна с пълна скорост в нощния мрак. Младата жена удари с юмрук по волана и избухна в сълзи. Болката в корема й се засили. През целия ден се бе опитвала да не й обръща внимание и сега тя си отмъщаваше. Спазми разтърсиха тялото й. Като притисна с ръце корема си, Маделин се сви на седалката и остана така няколко минути, напълно изтощена, обгърната от непрогледната нощ.

Малкото момче не сваляше очи от нея.

Този път и тя го погледна.

Това беше снимката на Адриано Сотомайор, която Кутанс бе намерил в къщата, направена на празника по случай петия му рожден ден, преди майка му да избяга. Беше лятна вечер. Зад свещите момчето се усмихваше пред обектива. То носеше жълт потник, раирани къси панталони и сандали.

Маделин избърса с ръкав сълзите си и включи плафониерата.

Тази снимка я тревожеше. Трудно й беше да я гледа, казвайки си, че чудовището — макар и в зародиш, вече е било в душата и тялото на това човече. Беше й известна теорията на някои психиатри, че човешката същност се проявява още на тригодишна възраст. Твърдение, което винаги я бе възмущавало.

Ами ако беше вярно? Може би в този поглед вече прозираше всичко заложено, всички качества и недостатъци. Тя отхвърли тази идея. Човек не носи в себе си демони на петгодишна възраст. Беше тръгнала да преследва едно чудовище, но то отдавна беше мъртво и вече нямаше кого да търси. Беше останал само призракът на едно дете.