— Разбира се — отвърна пияницата, — тук всички ги познаваха. Да беше видял жената на Капитана… Как ли й беше името?
— Бианка?
— Да, точно така, невероятна красавица. С удоволствие бих я опънал тази…
— Ернесто ли наричаха Капитана? — прекъсна го Кутанс.
— Да.
— Защо?
— Ама че си глупав, защото беше капитан, естествено! Той беше един от малкото, които имаха разрешително за дълбоководен риболов.
— Какъв беше плавателният му съд? Траулер?
— Разбира се, не беше шхуна!
— Как се казваше корабът му?
— Писна ми. Ако искаш да знаеш, плащай. Ще ми налееш ли още едно?
Вместо да му налее, Гаспар, забравил за ранените си ръце, сграбчи Големия Сам за яката и го дръпна до лицето си.
— Как се казваше корабът на стария Сотомайор? — повтори ядосано той.
Пияницата се освободи от хватката му.
— Успокой се, човече! Ама че маниери имаш!
Големия Сам грабна бутилката, долепи устни до гърлото й и изпи няколко глътки. Успокоен, той избърса беззъбата си уста с опакото на ръката си и скочи от стола си.
— Ела с мен.
Пияницата отведе Кутанс в пушалнята и за по-малко от минута намери на стената фотографията, на която Ернесто Сотомайор позираше с екипажа си и с улова си — червена риба тон, която тежеше над 100 килограма. Снимката беше черно-бяла, вероятно от средата на 80-те години, но с добра резолюция. Гаспар се приближи до нея. Зад рибарите се виждаше голям траулер. Той присви очи и прочете името на кораба — „Найт Шифт“.
Гаспар се разтрепера и усети, че очите му се навлажниха от обзелите го емоции.
— Какво стана с траулера, когато Сотомайор се пенсионира? Все още ли е в пристанището?
— Шегуваш ли се, човече! Знаеш ли колко се плаща за едно място в пристанището?
— Тогава къде е?
— Като повечето бракувани тибъртънски кораби вероятно е бил изтеглен на буксир до гробището.
— Гробището? Какво гробище?
— Гробището за кораби на Стейтън Айлънд.
— В Ню Йорк ли?
— Точно там, човече.
Гаспар вече бе изхвърчал от пушалнята. Той грабна пътем чантата си, излезе от кръчмата и се насочи към пристанището. Мразовитият въздух му се отрази страшно добре, сякаш веднага го отрезви по някакъв вълшебен начин. Докато вдигаше телефона към ухото си, видя в тъмнината светлините на два големи фара, които се приближаваха към него.
Беше Маделин.
Неделя, 25 декември
Биде вечер, биде утро — ден един.
Бит. 1:5
Сребристи снежинки изпълваха небето като рояци метални насекоми.
Беше 7 часът сутринта, когато Гаспар и Маделин пристигнаха в морското гробище на Стейтън Айлънд. Бяха пътували цяла нощ и бяха на ръба на изтощението. За да не заспи, Маделин бе пушила цигара след цигара, а Гаспар бе изпил цял термос кафе. Снегът ги беше изненадал последните километри, покривайки пътя с няколко сантиметров слой, което значително забави движението. Въпреки виелицата обаче те бяха влезли на територията на гробището за кораби.
Теренът бе заобиколен с ограда от бодлива тел, на която имаше табели, предупреждаващи за възможни опасности, но беше твърде голям, за да се ограничи достъпът на тези, които искаха да влязат. Далеч по-разубеждаващ аргумент беше вонята, която изпълваше района. Тя те удряше в носа още отдалече — отвратителна миризма на разлагаща се риба и гнили водорасли. Миризма, която тровеше въздуха и предизвикваше главозамайване и гадене. Едва след като преодолееше първоначалното отвращение, човек можеше да оцени гледката, която се разкриваше пред очите му, и нейната особена и парадоксална красота.
Под оловносивото небе се простираше апокалиптичен пейзаж. Дива, безстопанствена земя, изпълнена с останките на хиляди плавателни съдове — гниещи в калта баркаси, оглозгани корабни корпуси, шлепове, тънещи в тинята от десетилетия, ръждясали товарни кораби, платноходи с полюшващи се мачти, дори скелет на параход с огромно гребно колело, дошъл направо от река Мисисипи.
Хоризонтът беше пуст. Не се виждаше жива душа и не се чуваше никакъв звук, с изключение на крясъците на чайките, които кръжаха над покритите с ръжда останки. Трудно беше да повярваш, че мястото е на един хвърлей от Манхатън.
В продължение на почти час Гаспар и Маделин отчаяно търсеха „Найт Шифт“, но огромните размери на гробището усложняваха задачата им. Силният снеговалеж им пречеше да различават плавателните съдове, чиито призрачни контури се размиваха между небето и морето.
Читать дальше