Гийом Мюссо - Парижката квартира

Точно в този момент флуоресцентната лампа угасна. Кутанс направи няколко крачки назад и спря. Опипом се насочи към слабото свистене, което идваше от голяма дренажна тръба. Той се наведе, казвайки си, че е твърде едър, за да се напъха в нея, но все пак опита и се получи!

Започна да пълзи в тъмнината. Откакто бе скочил в трюма, знаеше, че няма да се върне без него. Знаеше, че тук и сега се решава по-нататъшният му живот. За да стигне до това място, бе свързал съдбата си с тази на Джулиан Лоренц. Това беше неподписан, но действащ договор. Един налудничав залог на стар покер играч, който за последната си игра е решил да постави всичките си чипове на масата и да заложи живота си хиляда срещу едно. Залог, че има светлина, която ще надвие неговите демони.

Той продължи да пълзи в мрака с притиснат към земята корем. Чувстваше огромна тежест в гърдите си. Ушите му бучаха. Постепенно изпита усещането, че е напуснал кораба. Вече не чувстваше клатушкането, не чуваше скърцането и пукането на старото корито, не долавяше острата миризма на бензин, боя и гнила дървесина. Обгръщаше го само катраненочерен мрак. Във въздуха се носеше лек мирис на калцинирана пръст. Внезапно в края на тунела проблесна искра, както се получава понякога, като разровиш тлееща пепел.

И точно тогава го видя.

Кутанс тичаше под сипещия се сняг.

Леденият въздух изгаряше дробовете му и щипеше очите му. Насрещният вятър запращаше снежинките в лицето му.

Тъй като бе само по риза, студът пронизваше и вледеняваше тялото му, но той не чувстваше болка. Беше завил Джулиан в сакото си и го притискаше здраво до гърдите си.

Маделин бе избързала напред, за да включи двигателя на колата.

Огромните сиви чайки продължаваха да кръжат над главите им, като надаваха стряскащи пронизителни крясъци.

Кутанс тичаше.

С наведена глава, почти долепена до бялото личице на детето, той се опитваше да му предаде топлината си, дъха си, живота си.

Всичките му движения бяха премерени. Знаеше точно какво да прави. Знаеше, че няма да се подхлъзне по заледената повърхност на понтона. Знаеше, че детето няма да умре в прегръдките му. Беше успял да го разгледа, като го измъкна от трюма. Джулиан беше в дълбок шок, неспособен да отвори очи, след като бе живял толкова дълго в тъмнина, но явно Бианка се бе грижила за него до последния си дъх, защото момченцето нямаше вид на умиращо.

— Всичко ще бъде наред, Джулиан — увери го той.

Със затворени очи, малчуганът трепереше и зъбките му тракаха от студ. Със свободната си ръка Гаспар измъкна плюшеното куче, което стърчеше от джоба на сакото му, и го притисна до гушката на детето.

— Всичко ще се оправи, синко. Виж, донесох твоето приятелче. То ще те стопли.

Кутанс тичаше.

Наранените му ръце бяха започнали отново да кървят. Болката беше толкова силна, че не можеше да ги помръдне, но въпреки това го правеше.

Кутанс тичаше.

Чу скърцане на автомобилни гуми върху снега. През виелицата видя пикапа, който Маделин бе докарала възможно най-близо до брега. Когато стигна в края на понтона, Джулиан му прошепна нещо. Стори му се, че не е разбрал правилно, и го помоли да повтори.

— Ти ли си, тате? — попита детето.

Гаспар се досети на какво се дължеше заблудата му — дезориентацията, дрехите и парфюмът на Лоренц, на който все още ухаеха сакото и ризата му, плюшената играчка.

Той се наведе към детето и отвори уста, за да разсее недоразумението, но вместо това се чу да казва:

— Да, аз съм.

Благодарение на своята 4x4 система пикапът се движеше без особени затруднения по заснежените пътища. Уютната атмосфера в кабината смекчаваше яростта на виелицата и беше в пълен контраст с полярния студ, който цареше навън. Парното беше включено докрай, двигателят тихо бръмчеше, радиото — с доста намален звук, бе настроено на местната станция, която през петнайсет минути информираше за пътната обстановка.

Вече половин час, откакто бяха напуснали морското гробище, Гаспар и Маделин не бяха отронили нито дума. Кутанс все още държеше Джулиан, който, притиснат в него, изглеждаше заспал. Както бе свито на кравайче и завито със сакото на баща си, от детето се виждаше само кичур заплетени руси коси. Четирите пръстчета на лявата му ръка стискаха ръката на Гаспар и не я пускаха даже и в съня.

Със зачервени от умора очи Маделин току-що бе въвела в GPS навигатора адреса на болница „Белвю“ в Манхатън. Те се намираха на междущатската магистрала № 95, в района на градчето Секокус, Ню Джърси. В този празничен ден нямаше много хора по пътищата, но въпреки това климатичните условия значително усложняваха трафика.