Гийом Мюссо - Парижката квартира

Той седна на една маса и сложи вещите си на отсрещния стол. Наля си четвърта чаша и започна да прелиства дебелата тетрадка, в която записваше цялото разследване. Това беше хрониката на неговия провал. Може и да носеше сакото му и да ползваше парфюма му, но не беше Шон Лоренц. Не притежаваше нужната висота, за да поеме щафетата. Маделин беше права — не можеш да станеш детектив без нужната подготовка. По много причини си беше внушил, че ще успее да намери и да спаси Джулиан. Защото, спасявайки това дете, щеше да спаси себе си. Беше се вкопчил в това разследване, защото бе открил удобен начин да изкупи без много щети провалите в живота си. Но човек не може за няколко дни да изкупи грешките на цял живот.

Гаспар отпи глътка уиски и затвори очи. В съзнанието му изникна образът на Джулиан, гниещ в някакво мазе. Имаше ли и най-малката вероятност детето още да е живо? Вече не беше никак сигурен в това. Пък и дори по някакво чудо да го откриеха живо, в какво състояние щеше да е момчето след две години плен? И какво щеше да е бъдещето му? Баща му беше умрял, опитвайки се да го спаси, майка му се беше застреляла с куршум в главата в един изоставен вагон. Човек можеше да започне и по-добре живота си.

Докато прелистваше страниците на тетрадката си, той се спря на една от снимките на „Майсторите“, които бе изрязал от монографията, написана от Бенедик. Това беше любимата му фотография. Първо, защото носеше автентичността на една епоха, показвайки суровия подземен Ню Йорк от края на 80-те години. Второ, защото беше единствената снимка, на която тримата младежи изглеждаха почти щастливи. Бяха на малко над двайсет години и позираха с арогантна усмивка пред обектива, без да знаят кой от тях ще се сгромоляса и кой ще полети към успеха. Макар че още от пръв поглед ставаше ясно, че Беатрис Муньос, избрала си псевдонима Лейди Бърд при нейните сто и двайсет килограма и фигура на щангист, е прикована към реалността и не може да полети. На фотографията тя криеше тялото си под военна пелерина и се усмихваше на момчето отдясно — Лорц74, който все още не беше станал великият Шон Лоренц. Художникът, чиито картини щяха да подлудяват хората. Дали той вече предусещаше съдбата, която го очакваше? Вероятно не. На снимката явно мислеше само да пошари наоколо с приятеля си, преструващ се, че пръска със спрей, който бе известен с прозвището Найт Шифт, или Адриано Сотомайор.

Гаспар се вгледа по-внимателно в Адриано. В светлината на фактите, които знаеше сега, той промени първоначалното си мнение за него. Преди три дни, когато за първи път бе видял тази снимка, си бе помислил, че латиноамериканецът си придава важност с разкопчаната си риза и наперения си вид, но това, което бе взел за чувство на превъзходство, всъщност беше само отчужденост. Адриано имаше същия отнесен поглед като в ранното си детство.

Кутанс не можеше да откъсне очи от лицето на бъдещия Горски цар. Не беше успял да открие тайната на Адриано — ключът, който отваря всички врати. Малката биографична подробност, която хвърля светлина върху всички парадокси на един живот, която разкрива същността на личността, към какво се стреми тя и от какво непрестанно бяга. За миг му се стори, че истината е там, пред очите му, но просто не може да я види. Внезапно се сети за основния урок от разказа „Откраднатото писмо“ на Едгар Алън По, който беше чел като тийнейджър — най-добрият начин да скриеш нещо е да го оставиш на видно място.

Той машинално извади химикалката си и започна да си води бележки, както правеше обикновено, когато пишеше пиесите си. После прочете написаното: две-три дати, имената на „Майсторите“ и техните псевдоними. Той коригира една от грешките си. Може би под въздействието на морската атмосфера в стаята бе написал Найт Шип вместо Найт Шифт.

Гаспар затвори тетрадката, изпразни чашата си и като взе вещите си, с натежала глава се затътри към бара. В кръчмата имаше по-малко хора и глъчката бе понамаляла. Той попита съдържателя къде може да намери стая за нощувка. Мъжът му предложи да се обади по телефона на няколко места. Кутанс му благодари с кимване. Наполовина рухнал на един стол, Големия Сам се залепи за него като пиявица.

— Ще ме черпиш ли едно питие, каубой?

Гаспар му напълни чашата от своето уиски.

Макар че не наля на себе си, започна да усеща влиянието на изпития алкохол. Умът му вече беше замъглен. Чувстваше, че почти се е натъкнал на нещо важно, но го е оставил да му се изплъзне.

— Познавахте ли семейство Сотомайор?