Гийом Мюссо - Парижката квартира

Дете. Малко момче. Като сина на Джонатан Ламперьор, който си играеше със самолетчето си в мола. Като детето, което мечтаеше да зачене и роди. Като Джулиан Лоренц. Дете!

Тя въздъхна. Някога бе ходила на курсове и бе чела книги, за да се научи да „влиза в главата на убиеца“. Независимо че по темата бяха изписани много фантасмагории и празни приказки, проникването в умовете на престъпниците беше едно от предизвикателствата за всеки детектив. Но тук задачата бе да проникне в ума на едно петгодишно дете.

Като се взря в снимката, Маделин се опита да осъществи мисловен контакт с момчето.

Ти се казваш Адриано Сотомайор.

Ти си на пет години «… не знам какви мисли се въртят в главата ти, въпреки че обикновено работата ми се състои в това да си го представя. Не знам какво изпитваш, когато духаш свещите на тортата си. Не знам как се чувстваш в ежедневието си. Не знам как осмисляш всичко, което ти се случва. Не знам как издържаш на ударите. Не знам какви са надеждите ти. Не знам какво си мислиш вечер, преди да заспиш. Не знам какво си правил онзи следобед.

Не знам и какво си мисли баща ти. Не познавам историята на живота му. Не знам защо е започнал да те бие. Не знам как се е стигнало до това баща да налага наказания на сина си в трюма на корабчето си. Как се е стигнало до ударите с колана на панталона, изгарянето с цигара, потапянето на главата ти в тоалетна7на чиния.

Не знам дали е удрял някой друг чрез теб. Самия себе си? Своя баща? Служителя от банката, който е отказал да удължи срока за погасяване на кредита? Обществото? Съпругата си? Не знам защо дяволът е обладал душата му, както е обладал и твоята по-късно.

Мадлин приближи снимката до лицето си.

Малкото момче я гледаше.

Право в очите.

Човек не е демон на пет или шест години, но може вече да е загубил всичко — доверие, самоуважение, мечтите си.

— Къде отиваш, малки Адриано? — прошепна тя. — Къде отиваш, когато погледът ти става отнесен? Къде отиваш, когато погледът ти е зареян другаде?

Къде е това другаде?

Сълзите й отново потекоха. Чувстваше, че е на път да се докосне до истината. Но тя вече й се изплъзваше. Понякога истината беше мигновение, особено когато човек я търсеше толкова далече. Беше едно вдъхновение. Тишината, която предхожда едно щракване.

От самото начало тя отказваше да повярва, че тази история може да завърши с нов прочит на миналото. Точно затова не очакваше никакво вълшебство, никакъв лунен лъч, който ще заблести на арматурното табло. Адриано нямаше да оживее и да й прошепне на ухото своята тайна.

Но оставаше въпросът, който Гаспар й беше задал. „Какво още може да се направи?“ Това беше въпрос, който се задаваше при всяко разследване, и тя не искаше да пропусне отговора на онзи глупак, Кутанс.

Маделин включи двигателя, даде мигач и направи маневра да се върне на платното, без да влезе в канавката. Вместо да се отправи към Ню Йорк, тя направи завой и пое обратно към Тибъртън. Все още не беше приключила с Гаспар Кутанс.

Следван по петите от Големия Сам, Гаспар се затътри по кея към „Старият рибар“. Там трябваше да изтърпи подигравките на клиентите на кръчмата, но пияниците не бяха злонамерени. След като се посмяха добре, те дори го почерпиха едно питие. Първата му реакция бе да откаже, за да остане трезвен, но след това се предаде. Какъв смисъл имаше да бъде добродетелен, след като разследването бе приключило?

Той изпи бавно първата си чаша, наслаждавайки се на уискито, после на свой ред почерпи компанията. След още две чаши на празен стомах сложи на бара две банкноти от по петдесет долара и поиска да му оставят бутилката.

„Казвам се Гаспар Кутанс и съм алкохолик.“

Алкохолът взе да оказва своето въздействие. Гаспар се почувства по-добре. Настъпи най-хубавият момент — след две-три чаши се освободи от задръжките си, забрави за грозотата на света, но все още не беше напълно пиян и мислите му бяха почти ясни. Именно в такова състояние бе написал най-добрите си пиеси. След известно време обаче компанията на пияниците започна да го дразни — твърде много шум, агресивност, хомофобия, прекалено много глупости в минута. Освен това винаги предпочиташе да се напие сам. Напиването беше интимен и трагичен акт — нещо средно между мастурбация и инжекция с хероин. Кутанс взе бутилката с ръжено уиски и намери убежище в съседното помещение, което представляваше нещо като мрачна пушалня с облицовани с червено кадифе стени, по които бяха закачени харпуни, неприлични гравюри и черно-бели снимки на местни рибари, позиращи пред лодките си с рекордния си улов. Всичко това придаваше странен вид на стаята — „Старецът и морето“, излязъл изпод четката на Тулуз Лотрек.