Гийом Мюссо - Парижката квартира

На стотина метра от входа на тунела „Линкълн“ движението се забави още повече, тъй като се осъществяваше само в едното платно. Между маховете на чистачките Гаспар видя общинските машини, които разпръскваха сол по магистралата. В лявата лента автомобилите пълзяха едва-едва, броня до броня. След това спряха напълно.

И сега какво?

Кутанс си спомни думите на Хемингуей: „На най-важните житейски кръстопътища няма никакви пътни знаци.“ Обаче в тази коледна сутрин му се стори, че пред очите му мига една ярка сигнална лампа. За пореден път се замисли за кайрос — решаващия момент, моментът, в който трябва да действаш, за да не пропуснеш късмета си. Преди никога не бе съумявал да се справи с такива моменти. Смешна работа — беше прекарал последните двайсет години в писане на диалози, а така и не беше се научил да общува. Съзнавайки, че трябва да вземе решението сега или никога, той се обърна към Маделин и каза:

— Още стотина метра бъдещето все още е отворено, след това ще бъде твърде късно.

Тя изключи радиото и го погледна неразбиращо. Гаспар продължи:

— Ако завиеш надясно към Манхатън, ще напишеш една история. Ако продължиш на север, ще избереш съвсем друг сюжет.

Тъй като все още не разбираше накъде бие, Маделин попита:

— Каква е първата история?

Този път той намери подходящите думи.

В първата история се разказва за трима души с разбити съдби: писател алкохолик, бивша полицайка със склонност към самоубийство и малко осиротяло момче.

В тази история писателят и полицайката поемат през тунела „Линкълн“, за да отведат момчето в спешното отделение на болница „Белвю“. Това е като манна небесна за журналистите, сеирджиите и любителите на сензации. Личната драма на едно семейство ще бъде изложена публично и ще бъде подробно изследвана и анализирана без никакви задръжки. Тя ще бъде тиражирана чрез бездарно написани статии из социалните мрежи и невероятно изопачена по новинарските канали.

В първата история драматургът се връща в своята къща в планината и се затваря още повече в себе си. Той продължава да пие, да мрази човечеството и да не понася нищо в заобикалящия го свят. Всяка следваща сутрин е по-трудна от предишната. Така че той пие малко повече, надявайки се да ускори своя край.

Полицайката може би се връща в клиниката за лечение на безплодие в Мадрид, а може би не. Вярно, тя иска да стане майка, но се нуждае и от някой, на когото да се опре в новия си живот, защото съзнава колко е крехка. Защото продължава да носи бремето на неувереността, че ще се справи с предизвикателствата на живота, която я измъчва от най-ранната й младост. Понякога тя успява да я прикрие, да убеди другите и дори самата себе си, че е оптимистка, духовита и уравновесена, но в душата й царят хаос и объркване, пристъпи на трескава възбуда и гняв.

Голямото неизвестно е съдбата на детето. То е сираче, син на „луд художник“ и любителка на крайностите, отглеждано в продължение на две години в трюма на кораб от майката на сериен убиец. Какъв ще бъде неговият живот? Човек може да се обзаложи, че ще бъде жалониран с обичайното обикаляне по домове за сираци и приемни семейства, посещения при психиатри, с фалшиво състрадание, нездраво любопитство, с етикета на жертва за цял живот. То ще има блуждаещ поглед, който все по-често ще се устремява към нищото и ще потъва в мрачните спомени за трюма на един кораб.

Внезапно другото платно на пътя се освободи. Един регулировчик с жълта жилетка даде знак, че колите могат да тръгват, и движението се възобнови.

Загубила дар слово, Маделин гледаше объркано Гаспар, опитвайки се да изтълкува думите му. От колите зад тях се разнесе вой от нетърпеливи клаксони. Младата жена включи на скорост и пикапът се отправи към тунела „Линкълн“. Кутанс гледаше как критичният момент наближава-петдесет, трийсет, десет метра. Беше изиграл последния си коз. Сега топката беше в нейното поле.

Маделин се качи на рампата, която водеше до Манхатън. Ако имаше друга история, тя със сигурност щеше да е твърде безумна, прекалено рискована. Нещо, което не се организира ей така, на мига.

„Това е краят“ — помисли си Кутанс.

— А каква е втората история? — попита тя.

— Втората история — отвърна той — е историята на едно семейство.

Този път Маделин разбра какво казваше погледът му: „Сигурен съм, че никой не може да защити по-добре от нас това дете.“

Младата жена премигна, разтърка с ръкав клепачите си и си пое дълбоко дъх. След това рязко завъртя волана, за да смени пътното платно. Пикапът пресече няколко бели линии, като смачка една пластмасова бариера и един червено-бял светлоотразителен конус.