Гийом Мюссо - Парижката квартира

Маделин сложи новата си чаша кафе на масата до смартфона си.

В продължение на половин час очите й не се отделиха от екрана на телефона. Навела глава, тя съсредоточено преглеждаше десетките страници на извлечението, като си водеше бележки на една книжна салфетка. Гаспар правеше абсолютно същото. Двамата приличаха на хазартни маниаци пред игралните автомати в някое казино на Лае Вегас.

Справката обхващаше разходите, извършени от Сотомайор през последните три години от живота му. Чрез това извлечение те сякаш ги гледаха през окуляра на камера за видеонаблюдение. То разкриваше неговите навици: ресторанта, в който е обичал да яде суши на обяд, паркингите, където е паркирал колата си, таксите за магистралите, по които е пътувал, имената на лекарите, които е посещавал, дори малките разточителства, които понякога си е позволявал — чифт обувки „Едуард Грийн“ за 1400 долара, кашмирен шал „Бърбъри“ за 600 долара.

Накрая Кутанс разочаровано вдигна глава.

— Не виждам нищо, което пряко да свързва Адриано с Тибъртън, няма регулярни пътувания дотам, няма сметки за вода или електричество, няма сметки и от магазини в района.

— Това не значи кой знае какво. Един полицай може да прикрие финансовите си операции, като прибягва към двойно счетоводство или плащане в брой. Обаче някои регулярни разходи са обезпокоителни.

Четири магазина наистина се появяваха често. На първо място „Хоум Депо“ и „Лоус Хоум Импрувмънт“ — двете най-големи търговски вериги за строителни и ремонтни материали и инструменти в страната. Сметките бяха големи, което предполагаше значителни ремонтни дейности, като звукоизолация и монтаж на вентилационна система, които си принуден да направиш, ако искаш да държиш някого затворен дълго време.

Третата компания не беше толкова известна и трябваше да я потърсят в интернет. „Лиоф Фуудс“ се оказа интернет магазин, специализиран в продажбата на лиофилизирана храна. На неговия сайт можеха да се намерят куп продоволствени пакети за оцеляване. Те включваха консерви със сардини, енергийни блокчета, сушено говеждо и дълготрайни лиофилизирани ястия. От услугите на компанията се ползваха туристи или моряци, но и всички граждани — все по-многобройни, — които се страхуваха от предстоящия край на света и трупаха запаси от храна.

Освен това плащанията показваха, че Сотомайор е бил редовен клиент на сайта walgreens.com — една от водещите американски аптечни вериги. Разбира се, на този сайт можеше да се намери почти всичко, но най-вече всички тоалетни принадлежности, необходими за бебета и малки деца.

Маделин допи изстиналото си кафе и се обърна към Гаспар. Личеше си, че той мисли за същото като нея. И двамата таяха в сърцата си една безумна надежда. Представяха си следната картина — Бианка Сотомайор, вече уморена старица, затворена от години в някаква звукоизолирана изба. Пленница на собствения си син, за чиято смърт сигурно подозираше. Жена, която повече от две години се грижеше за дете, като се лишаваше от всичко, пестейки храна, вода, светлина, и се надяваше, че рано или късно някой ще дойде да ги освободи.

— Хайде, Кутанс, тръгваме.

Последните километри им се сториха най-дълги. Пътят към Тибъртън беше доста криволичещ. Малко преди Салем трябваше за кратко да излязат на Магистрала I, преди да поемат по едно леко стръмно шосе, което заобикаляше гора, носеща според джипиеса странното име Блексийди Уудс, и след това да се спуснат към океанското крайбрежие.

Гаспар поглеждаше крадешком Маделин. Тя бе напълно променена — очите й блестяха, миглите й потрепваха, лицето й изразяваше непреклонна решителност също като на снимката й, която бе видял в статията на списание „Ню Йорк Таймс“. Дори тялото й бе приведено напред, сякаш бързаше да влезе в бой.

След петчасово шофиране пристигнаха в Тибъртън. Очевидно окръгът пестеше от улично осветление и коледна украса — улиците бяха тъмни, обществените сгради, както и пристанището, също тънеха в мрак. Мястото им се видя още по-неприветливо отколкото на снимките в туристическите пътеводители, които бяха прегледали в интернет. Тибъртън беше градче с няколко хиляди жители, бивш център за морски риболов, който през десетилетията бавно бе западнал, засенчен от известния си съсед Глостър, който се бе утвърдил като Меката на атлантическия червен тон. Оттогава градът безуспешно се мъчеше да намери своето място между риболова и туризма.

Следвайки указанията на джипиеса, те напуснаха крайбрежната зона, за да се включат в мрежата от криволичещи асфалтирани шосета, водещи към вътрешността, и поеха по тесен път, заобиколен от храсталаци. След един километър фаровете осветиха табела с надпис „Продава се“. Под надписа бяха посочени името на агенцията за недвижими имоти — „Харбър Саут Риъл Естейт“, и телефонният й номер.