Гийом Мюссо - Парижката квартира

Лицето на Бенедик се сгърчи, сякаш преживяваше отново случилото се.

— Защо го е направил?

— Бил е някакъв своеобразен катарзис, предполагам. Желанието да убие символично Пенелопе, защото я обвиняваше за смъртта на Джулиан. Но каквито и да са били мотивите му, никога няма да му простя за тази постъпка. Шон нямаше право да унищожи тези картини. Първо, защото те бяха част от световното културно наследство. И второ, защото ме разори и едва не закрих галерията. От две години насам няколко застрахователни компании ми дишат във врата. Води се разследване. Опитах се да защитя репутацията си, но хората в света на изкуството не са глупаци и доверието към мен взе да…

— Има нещо, което не разбрах добре — прекъсна го Маделин. — Кой беше собственикът на картините от цикъла „21 Пенелопе“?

— Повечето принадлежаха на Шон, Пенелопе и мен. Но три от тях бяха собственост на богати колекционери: руски, китайски и американски. За да ги разубеди да не подават оплакване, Шон обеща да ги възмезди с три свои нови картини: „изключително стойностни“, както се изрази той. Само че те така и не се появиха на бял свят.

— Това е било неизбежно, щом вече не е рисувал.

— Така е. Аз самият отдавна съм прежалил тези картини, а пък и според мен през последните месеци от живота си Шон дори не беше в състояние да рисува.

За миг очите му се замъглиха.

— Последната му година беше истинска голгота. Той претърпя две тежки сърдечни операции, при които едва не умря. Говорих с него по телефона в навечерието на смъртта му. Беше заминал за Ню Йорк, за да се консултира с кардиолог. Точно тогава ми каза, че отново е започнал да рисува и вече е завършил три картини. Те били в Париж и скоро съм щял да ги видя.

— Може би не е казал истината.

— Шон Лоренц имаше всякакви недостатъци, но не беше лъжец. След като умря, търсих картините навсякъде — в къщата, на тавана, в мазето, но не намерих и следа от тях.

— Казахте, че сте изпълнител на завещанието му и негов наследник.

— Така е, но наследството на Шон е съвсем мизерно, толкова 11енелопе го бе ошушкала. Освен познатата ви къща на „Шерш Миди“, която е ипотекирана, той не притежаваше нищо друго.

— Освен нея той остави ли ви нещо друго?

Бенедик се засмя.

— Ето, полюбувайте му се — каза той, като извади от джоба си малък предмет.

Това беше рекламна кибритена кутийка, която подаде на Маделин.

— Какво е „Гран Кафе“?

— Един ресторант в Монпарнас, където Шон имаше навика да ходи.

Младата жена обърна кибритената кутийка и видя на гърба й надпис с химикалка. Беше известен цитат от Аполинер: „Крайно време е отново да запалим звездите.“

— Това безспорно е почеркът на Шон — увери я галеристът.

— И не знаете какво е искал да каже с този цитат?

— Ни най-малко. Мислех, че може да е послание, но колкото и да си блъсках главата, не можах да го разбера.

— И тази кутийка наистина е била предназначена за вас?

— Във всеки случай тя е единственото нещо, което бе оставил в сейфа в къщата.

След като сложи на масата две банкноти, за да плати сметката, Бернар Бенедик стана, облече си якето и завърза шала на врата си.

Маделин остана седнала. Тя продължаваше да гледа мълчаливо кибрита, създавайки впечатлението, че асимилира историята, която галеристът току-що й бе разказал. След кратък размисъл младата жена стана на свой ред и попита:

— Защо ми разказахте всичко това?

Бенедик си закопча якето и отговори, сякаш беше съвсем очевидно:

— За да ми помогнете да намеря липсващите картини, разбира се.

— Но защо аз?

— Вие сте ченге, нали? Освен това, както вече ви казах, винаги се доверявам на моя инстинкт. И нещо ми подсказва, че ако тези картини съществуват, а съм сигурен, че е така, вие сте човекът, способен да ги открие.

Ако можете да го изразите с думи, няма причина да го рисувате.

Едуард Хопър

Излизайки от кръговото кръстовище, Маделин ускори и на пресечката с улица „Лоншан“ мина на косъм, преди да светне червеният светофар.

След обяда с галериста тя бе наела скутер „Веспа“ от една агенция за коли под наем на авеню „Франклин Рузвелт“. И дума не можеше да става да прекара следобеда си в спорове с някакъв груб американец за правото си да живее в студиото на Лоренц, така че паркира близо до булевард „Шанз-Елизе“ и след това обиколи щандовете на коледния базар. Разходката й продължи не повече от четвърт час, тъй като дървените павилиони, разположени от двете страни на така наречения „най-красив булевард на света“, й подействаха потискащо. Бараки за пържени картофки, търговци, продаващи китайски играчки, отвратителна миризма на наденички и чурос — атмосферата бе по-скоро като на селски събор, отколкото на снежната Коледа от любимите й детски приказки.