Гийом Мюссо - Парижката квартира

Очарован, Гаспар прелисти монографията, откривайки други стенописи, излъчващи вълнуваща еротика. В някои от тях косите на Пенелопе приличаха на множество змии, които се извиваха по раменете й, увиваха се около гърдите й, вмъквайки се в пазвата й. Лицето й, обгърнато от психеделичен ореол или обсипано със златисти искри, беше изкривено от удоволствие. Тялото й се дублираше, извиваше, въртеше се, пламтеше…

— С този дързък художествен изказ Лоренц разбива всички стереотипи — обясни Бенедик. — Той се отърсва от строгите правила на графитите, за да премине в друго измерение, и с творчеството си се нарежда сред художници като Климт и Модилиани.

Запленена, Маделин още веднъж прегледа снимките на вагоните с пъстри стени.

— Нищо ли не е останало от всички тези творби?

Галеристът се усмихна полуразвеселено-полутъжно.

— Не, те са съществували само едно лято. По своята същност уличното изкуство е мимолетно. В това се крие и неговият чар.

— Кой е направил всички тези снимки?

— Прословутата Лейди Бърд. Тя се е занимавала с архивите на „Майсторите“.

— Лоренц е поел голям риск, впускайки се в това начинание, нали?

Бенедик кимна утвърдително:

— В началото на 90-те години в Ню Йорк започва прилагането на Политиката на нулева толерантност. Силите на реда са разполагали с големи правомощия, а управлението на градския транспорт е организирало истински лов на художници на графити. Съдилищата са издавали много тежки присъди. Но поетият от Шон риск само доказва любовта му към Пенелопе.

— Как е избегнал ареста?

— Шон е бил хитър. Разказа ми, че е разполагал с униформи, за да се включва в бригадите за наблюдение на метрото и да влиза в железопътното депо.

Маделин не откъсваше очи от екрана на смартфона. Мислеше за тази жена, Пенелопе. Как се е чувствала, когато е видяла своето лъчезарно и в същото време порочно изображение да наводнява Манхатън? Дали е била поласкана или оскърбена и унижена?

— В крайна сметка Лоренц постигнал ли е целта си? — попита тя.

— Искате да знаете дали Пенелопе се е озовала в леглото му?

— Не бих се изразила така, но… да.

Бенедик поръча с жест две кафета, преди да отговори:

— В началото Пенелопе не обръщала внимание на Шон, но е трудно да пренебрегнеш човек, който те обожава по този начин. След няколко дни тя не могла да му устои. Това било лятото на тяхната страстна любов. През октомври Пенелопе се върнала във Франция.

— Било е само един летен флирт?

Галеристът поклати глава.

— Не се заблуждавайте. Шон е бил влюбен в тази девойка, и то до такава степен, че през декември същата година е дошъл при Пенелопе във Франция и се установил с нея в Париж, в малък двустаен апартамент на улица „Мартир“. Тук Шон е продължил да рисува — вече не по влаковете в метрото, а по стените и оградите на празните терени около площад „Сталинград“ и в департамента Сен Дени.

Маделин отново погледна снимките на стенописите от този период. Те бяха запазили богатия си ярък колорит — една виталност, която напомняше за стенописите в Южна Америка.

— Точно по това време, през 1993 г„срещнах Шон за пръв път — каза Бенедик с отнесен поглед. — Той рисуваше в малко ателие, което се намираше във Временния приют.

— Временния приют?

— Така наричаха артистичната колония в сградата на старата болница „Бретоно“, разположена в 18-и арондисман. В началото на 90-те години там работеха много хора на изкуството: художници, скулптори, както и рок групи и музиканти.

При този спомен лицето на галериста изведнъж се оживи.

— Аз самият не съм художник и не притежавам някакъв талант, но имам усет за хората. Когато се запознах с Шон, веднага видях, че е сто пъти по-добър от другите графитисти. Предложих му да изложа творбите му в моята галерия и му казах думите, които имаше нужда да чуе по онова време.

— И какви бяха те?

— Посъветвах го да зареже графитите и спрейовете и да рисува с маслени бои на платно. Казах му, че притежава изключителен талант за формата, цветовете, композицията, движението, че има потенциала творбите му да се наредят редом с тези на Джаксън Полък или Вилем де Кунинг.

От нахлулите спомени за бившето му протеже гласът на Бенедик стана дрезгав от вълнение и очите му се насълзиха. Маделин си спомни за една от някогашните си приятелки, която години след раздялата с приятеля си, който я беше зарязал най-безцеремонно, се разридаваше, когато говореше за него.