Гийом Мюссо - Парижката квартира

Тя изпи на една глътка остатъка от еспресото си и попита:

— На Лоренц веднага ли му хареса да живее във Франция?

— Шон беше особен човек. Той беше самотник, много по-различен от другите художници на графити. Лоренц мразеше хип- хоп културата, четеше много и слушаше само джаз и съвременна експериментална музика. Естествено Ню Йорк му липсваше, но той беше влюбен до уши в Пенелопе. Въпреки че връзката им винаги е била бурна, тя никога не спря да го вдъхновява. Между 1993 и 2010 г. Шон нарисува двайсет и един портрета на жена си. Този цикъл картини е шедьовърът на Шон Лоренц. „21 Пенелопе“ ще остане в историята на изкуството като едно от най-внушителните обяснения в любов към една жена.

— Защо 21? — попита Маделин.

— Заради теорията за 21 грама. Нали се сещате — предполагаемата тежест на човешката душа.

— Лоренц веднага ли постигна успех?

— Нищо подобно! В продължение на десет години той не продаде нито една картина, при все че рисуваше от сутрин до вечер и често унищожаваше цялата си творба, защото не беше доволен от нея. Мое задължение бе да представям и обяснявам неговата живопис на колекционерите. В началото не беше никак лесно, защото творбите му не приличаха на нищо познато. Отне ми десет години, за да го постигна, но упоритостта ми се отплати. От началото на 2000 г. при всяка изложба на Шон всичките му картини се продаваха още в деня на откриването. И през 2007 г….

През 2007 г. картината на Шон Лоренц от 1998 г. „Азбучен град“ е продадена за 25 000 евро на търг, организиран от аукционна къща „Арткуриал“. Точно тази продажба довежда до истинска експлозия на уличното изкуство във Франция и поставя началото на неговото признание. Буквално за един ден Шон Лоренц става звезда на търговете. Неговите колоритни картини, типични за 90-те години на миналия век, се радват на небивал интерес и бият всички рекорди по продажна цена.

Но от художествена гледна точка художникът вече е променил стила си. Адреналинът и трескавостта на графитите са отстъпили място на по-внимателно обмислени платна, рисувани месеци или дори години с все пo-нарастваща взискателност към себе си. Когато не е доволен от някоя картина, Лоренц незабавно я изгаря. От 1999 до 2013 г. той създава повече от две хиляди творби и ги унищожава почти всичките. Само четирийсет картини са пощадени от неговата сурова присъда. Сред тях е „Сеп1ем1ри“- монументално платно, изобразяващо трагедията, случила се със Световния търговски център, — купена за над 7милиона долара от колекционер, който я дарява на „Националния мемориал и музей 11 септември“ в Ню Йорк.

Гаспар вдигна очи от текста и запрелиства страниците, за да разгледа репродукциите на картините от този период. Лоренц бе успял да смени стила си. Графичните знаци и буквите бяха изчезнали от платната му, централно място в които сега заемаха цветни геометрични фигури, монохромни полета с изразена релефност, постигната чрез наслояване на боите с нож или шпатула. Картините му се колебаеха постоянно между абстрактното и фигуративното изкуство. Палитрата му бе загубила част от предишната си яркост, придобивайки по-пастелни или есенни тонове — пясъчен, охра, тъмнокафяв, пепел от рози, но беше станала по-изтънчена.

Гаспар бе завладян от творбите му от този период. Техните минерални, перлени цветове му напомняха за скали, пръст, пясък, стъкло, следи от засъхнала кръв по саван.

Картините на Лоренц изглеждаха одушевени. Те вълнуваха дълбоко зрителя, докосваха душата му, смущаваха, хипнотизираха и пораждаха вихрушка от противоположни чувства: носталгия, радост, успокоение, гняв.

Монографията завършваше с репродукции на творби от 2010 г. В тях на преден план излизаше техниката: плътни слоеве боя, релефност, която пораждаше игра на светлината, но платната изглеждаха все така великолепни.

Затваряйки книгата, Гаспар се запита как е могъл да живее толкова дълго, без да знае за съществуването на такъв художник.

— Как се отнасяше Лоренц към парите? — попита Маделин.

Бенедик топна бучка захар в кафето си и веднага я извади.

— Шон смяташе парите за барометър на свободата му — отвърна той, като лапна и засмука бучката захар. — Виж, Пенелопе беше съвсем друго нещо: за нея те никога не бяха достатъчно. В края на 2010 г., когато творбите на Шон се ценяха най-високо, тя не спираше да го врънка да даде част от картините си на нюйоркския галерист Фабиан Закариан. После го посъветва да продаде на търг двайсетина от новите си творби без посредничеството на моята галерия. Това донесе милиони на Шон, но развали отношенията ни.