Гийом Мюссо - Парижката квартира

— Осемдесетте години на миналия век бяха ерата на графитите н Ню Йорк — обясни Бернар Бенедик, като нави спагетите около вилицата си. — За да предявят правата си над града, хлапета като Шон покривали с рисунки всичко, което им попаднело: железните охранителни ролетки на магазините, пощенските кутии, контейнерите за боклук и вагоните в метрото.

Седнала срещу галериста, Маделин го слушаше внимателно, докато похапваше от салатата си с октопод.

Бенедик остави приборите си на масата, извади от джоба си голям смартфон и започна да рови в приложението за снимки, за да избере серия от фотографии на Шон Лоренц.

— Вижте това — каза той и подаде телефона на Маделин.

Младата жена започна да преглежда на екрана на телефона цифровите снимки от онова време.

— Какво е Лорц74? — попита тя, посочвайки акронима, който се виждаше на много от творбите.

— Това беше псевдонимът на Шон. Художниците на графити често подписват работите си с фамилното си име и номера на тяхната улица.

— А кои са двамата до Лоренц?

— Младежи от неговия квартал, с които се е скитал тогава. Тяхната група се е наричала „Майсторите“. Дребният латиноамериканец е подписвал графитите си с псевдонима Найт Шифт, но бързо е изчезнал от полезрението. Виж, момичето, което прилича на булдозер, е друго нещо — много талантлива художничка, известна с псевдонима Лейди Бърд. Една от малкото жени в света на графитистите.

Маделин продължи да разглежда десетките снимки, съхранени в смартфона на Бенедик. Ню Йорк от 80-те и 90-те години на миналия век нямаше почти никаква прилика с града, който тя познаваше. На фотографиите той приличаше на каменна джунгла с квартали под властта на банди, с опустошени от дрогата човешки съдби. Ярките цветове на графитите, които искряха като фойерверки, бяха в пълен контраст с тази нищета. Повечето рисунки на Лоренц представляваха надписи, състоящи се от огромни цветни букви, кръгли като балони, които се припокриваха и преплитаха в традицията на „уайлд стайл“. Маделин си спомни за стените в Манчестър, където бе прекарала младежките си години. Този буквен лабиринт, тази хаотична плетеница от стрелки и удивителни знаци предизвикваше у нея противоречиви чувства. Въпреки че техният анархистичен и неправомерен характер я отблъскваше, не можеше да не признае, че тези свежи стенописи имаха поне заслугата да се борят с унинието и сивотата на бетона.

— Казано накратко — продължи галеристът, — в началото на 90-те години Шон Лоренц бил дребен престъпник, който се шляел с бандата си, пържейки мозъка си с хероин, но също така и талантлив художник на графити, доста техничен и способен да твори интересни неща…

— … но не е бил нищо изключително — предположи Маделин.

— Поне до лятото на 1992 г., когато всичко се променя.

— Какво се е случило тогава?

— През онова лято Шон Лоренц срещнал на гара „Гранд Сентръл“ осемнайсетгодишна французойка на име Пенелопе Курковски и се влюбил в нея от пръв поглед. Тя била дете от смесен брак между корсиканка и поляк. Работела в Ню Йорк като домашна прислужница, но успоредно с това ходела на кастинги, надявайки се да стане манекенка.

Галеристът замълча, колкото да си налее чаша газирана вода.

— За да привлече вниманието на Пенелопе, Шон започнал да я рисува върху всички влакове, които се движели в нюйоркското метро. В продължение на два месеца сътворил удивителни стенописи, посветени на неговата любима.

Той взе телефона си, за да потърси още снимки, докато обясняваше:

— Лоренц не е първият художник на графити, който е разкрил любовта си към жена чрез картините си — Корнбред и Джон Уан са го направили преди него, — но е единственият, който го е изразил по този начин.

Като намери това, което търсеше, Бенедик сложи смартфона си на масата и го плъзна към Маделин.

Младата жена приближи лице към екрана. Това, което видя, я накара да зяпне от изненада. Картините бяха истинска ода на женската красота и чувственост. Ако първите стенописи бяха сдържани, почти романтични, то следващите ставаха много по-еротични. В тях Пенелопе се превръщаше в жена лиана, в многообразно същество, едновременно безплътно и земно, като на всеки вагон се появяваше в нов облик. Главата й бе окичена с листа, рози и лилии, лицето й бе обрамчено от буйна коса, която се развяваше, спускаше се на вълни, преплиташе се в изящни, но и страховити арабески.

Седейки с разтворена на коленете книга, Гаспар Кутанс не можеше да откъсне очи от снимките на вагоните в метрото, изрисувани от Шон Лоренц през юли и август 1992 г. Картините бяха ослепителни. Той никога не беше виждал подобно нещо. Всъщност беше виждал — те му напомняха за „Жената-цвете“ на Пикасо и за някои от плакатите на Алфонс Муха, но от серията нелегални, класифицирани като „X“. Коя беше тази девойка, чието тяло блестеше, сякаш беше покрито със златен варак? Съгласно бележката под линия — Пенелопе, съпругата на Лоренц, която вече бе видял на семейните черно-бели снимки. Двойствена жена — ту очарователна, ту страховита. Създание с безкрайно дълги крака, алабастрова кожа и ръждива на цвят коса.