Гийом Мюссо - Парижката квартира

— А какви са те? — попита галеристът, развеселен, като й подаде един плик, който тя мушна в джоба на дънките си.

— Творбите на Матис, Константин Брънкуш, Никола дьо Стал, Джакомети…

— Напълно съм съгласен, че тук не е постигнато същото ниво на гениалност — каза с усмивка той, посочвайки многоцветната гора от изправени фалоси. — Сигурно ще се смеете, но в момента продавам най-добре тези неща.

На лицето на Маделин се изписа съмнение.

— Имате ли тук творби на Шон Лоренц?

Ведрото лице на Бенедик помръкна.

— Не, за съжаление. Лоренц беше художник, който малко рисуваше. Днес неговите творби са почти неоткриваеми и струват цяло състояние.

— Кога точно е починал?

— Преди една година. Той беше едва четирийсет и девет годишен.

— Много ранна смърт.

Бенедик кимна в знак на съгласие.

— Шон винаги е бил с крехко здраве. От дълги години имаше сърдечни проблеми и вече беше с няколко коронарни байпаса.

— Вие сте били неговият единствен галерист, така ли?

Чертите на мъжа се изкривиха в тъжна гримаса:

— Бях първият му галерист, но преди всичко бях негов приятел, макар че често се карахме.

— Какво представляват картините на Лоренц?

— Те са уникални! — възкликна Бенедик. — Лоренц си е Лоренц!

— И все пак — настоя Маделин.

Галеристът се оживи:

— Шон не се вписваше в нито една от познатите категории. Той не принадлежеше към никоя школа и не беше член на никакъв кръг. Ако търсите аналогия с киното, може да го сравните със Стенли Кубрик — художник, способен да създава шедьоври в съвсем различни жанрове.

Маделин кимна разбиращо. Трябваше да тръгва, за да уреди гази история с нежелания си съквартирант. Обаче нещо я задържаше тук — чувството, което бе изпитала при досега си с къщата на художника, я караше да иска да научи повече за него.

— Сега вие ли сте собственикът на студиото на Лоренц?

— Да кажем, че се опитвам да го спася от кредиторите на Шон. Аз съм неговият наследник и изпълнител на завещанието му.

— От неговите кредитори? Казахте, че произведенията на Лоренц са безценни.

— Така е, но разводът му струваше скъпо, а той не рисуваше през последните няколко години.

— Защо?

— Заради болестта и личните му проблеми.

— Какви проблеми?

Бенедик се ядоса:

— Вие да не сте от полицията?

— Всъщност е точно така — отвърна с усмивка Маделин.

— Какво ще рече това? — попита изненадано той.

— Няколко години работих като следовател — обясни младата жена. — Първо към Манчестърската криминална полиция, след това в Ню Йорк.

— Какво разследвахте?

Тя сви рамене.

— Убийства, отвличания…

Бенедик присви очи, сякаш го бе осенила някаква идея. Той погледна часовника си и посочи през прозореца към италианския ресторант от другата страна на улицата, чиято черна фасада със златисти сенници напомняше на платната на пиратски кораб.

— Обичате ли салтимбока? — попита той. — Имам среща след час, но ако искате да научите повече за Шон, ви каня на обяд.

Лекият вятър полюшваше клоните на старата липа, която растеше в средата на вътрешния двор. Седнал на масата на терасата, Гаспар Кутанс с наслада отпиваше от виното си. „Жевре Шамбертен“ беше прекрасно: балансирано, богато, с плътен и мек вкус, с ясно изразени плодови аромати на черна череша и касис.

При все това удоволствието му от напитката беше помрачено от несигурността около наемането на къщата. „По дяволите — ядосваше се той, — за нищо на света няма да позволя на това момиче да ми отнеме квартирата!“ Гаспар искаше да напише пиесата си в тази къща. Това вече не беше въпрос на принципи, а на необходимост. Беше се влюбил в нея от пръв поглед и отказваше да се предаде, когато беше в пълното си право. Обаче тази Маделин Грийн изглеждаше неотстъпчив човек. Тя бе настояла да му даде телефона си, за да се обади на своята литературна агентка. Въпреки че не беше пряко отговорна за случилото се, Карън се беше впуснала в извинения и му бе позвънила десет минути по-късно, информирайки го, че му е резервирала апартамент в хотел „Бристол“, където може да отседне, докато чака нещата да се уредят. Гаспар категорично бе отказал и бе поставил ултиматум — или тази къща, или нищо. Или Карън да намери решение, или може да се прости с тяхното сътрудничество. Обикновено този род заплахи превръщаха Карън в истински воин. Но този път той се опасяваше, че това няма да е достатъчно.

Нова глътка бургундско вино. Птичи трели. Мек въздух. Зимно слънце, което сгрява сърцето. Кутанс не можа да сдържи усмивката си, защото в тази ситуация имаше нещо комично. Мъж и жена, които поради компютърна грешка се оказваха наематели на една и съща къща за Коледа. Приличаше на началото на пиеса. Не като философските и цинични неща, които той самият пишеше, а нещо по-весело. Една от онези пиеси от 60-те и 70-те години, написани от Пиер Барийе и Жан-Пиер Греди, които харесваше баща му и които се бяха радвали на голям успех в театрите „Антоан“ и „Буф Паризиен“.