Гийом Мюссо - Парижката квартира

Очарована, Маделин остана дълго време в ателието, възхитена от високите над четири метра прозорци, през които се виждаха безбрежното небе и върховете на дърветата. В описанието, предоставено на сайта, бе прочела, че къщата е принадлежала на художника Шон Лоренц. В действителност ателието изглеждаше така, сякаш художникът току-що бе излязъл от него: изпъстрен с ярки петна от боя под, стативи и рамки във всякакви размери, празни платна, подредени на специални етажерки, безброй бурканчета и флакони с бои, разнообразни четки.

На Маделин не й се искаше да напусне ателието. Беше невероятно вълнуващо да стои в светая светих на художника. Като се върна в хола, тя отвори остъклената врата, която водеше към терасата. Като излезе на нея, я посрещна опияняващият аромат на цветята, който се носеше от вътрешния двор, и Маделин с усмивка се загледа в двете червеношийки, които кръжаха около закачената на стената хранилка за птици. Беше по-скоро на село, отколкото в Париж! Сега знаеше какво ще направи — първо щеше да вземе душ и после щеше да седне на терасата с чаша чай и някоя хубава книга!

Тази къща бе върнала усмивката на лицето й. Беше права да послуша инстинкта си и да дойде тук. Париж наистина беше градът, в който всичко можеше да се случи.

Проклинайки проливния дъжд, Гаспар преминаваше от тротоар на тротоар, като държеше якето над главата си, а ремъкът на пътната му чанта болезнено се врязваше в рамото му. Подтичвайки така, той измина разстоянието от площад „Данфер-Рошро“ до метростанция „Едгар-Кине“, без да спре нито веднъж. Когато пое по улица „Дьоламбр“, се озова на познат терен. Преди две години Карън му беше наела голям апартамент на ъгъла на площад „Дьоламбр“. Помнеше добре тази улица — малкото училище, хотел „Ленокс“, цветарското магазинче „Необикновената градина“ с отрупаната му с цветя витрина и ресторантите „Суши Гозен“ и „Бистро дю Дом“, където понякога се хранеше.

Когато стигна до булевард „Монпарнас“, дъждът най-после спря. Гаспар облече якето си и избърса очилата си. От улицата се носеше силен, разнороден шум: пиратки, тромби, свирки, сирени, скандирания срещу правителството. Булевардът бе пълнен с демонстранти — плътна тълпа, която се канеше да се втурне по улица „Рен“. Той разпозна електриково жълтите жилетки и червените елеци на членовете на Общата конфедерация на труда, струпани около готов да полети във въздуха огромен балон и звукова уредба, която подгряваше и без това изгарящата от нетърпение да потегли тълпа.

Драматургът се гмурна сред морето от флагчета и знамена, за да стигне задъхан до булевард „Распел“. Там, облекчен, че е намерил малко спокойствие, той се облегна на една улична лампа, за да си поеме дъх. Плувнал в пот, извади от джоба си листа, който му беше изпратила Карън, и прочете отново адреса на къщата и инструкциите как да стигне до нея. После продължи пътя си по тротоара, който проблясваше под бледите слънчеви лъчи.

На ъгъла на улица „Шерш Миди“ настроението му се подобри, като видя витрината на една винарска изба. „Червено и черно.“ Преди да влезе, той се увери, че в магазина няма други купувачи. Знаейки точно какво иска, Гаспар сведе до минимум разговора си със съдържателя и си тръгна след десет минути, натоварен с кашон с първокласни вина: „Жевре-Шамбертен“, „Шамбол-Мюзини“, „Сент Естеф“, „Марго“, „Сен Жюлиен“.

Щеше да има с какво да утолява жаждата си.

Като зърна отражението си във витрината, внезапно си спомни ужасната сцена в началото на филма „Да напуснеш Лае Вегас“, в която героят, изигран от Никълъс Кейдж, се отбива в един магазин, за да напълни багажника на кадилака си с десетки бутилки алкохол. Кратко спиране, прелюдия към пропадането му в самоубийствения ад.

Гаспар, разбира се, още не беше стигнал до този етап, но алкохолът се бе превърнал в неделима част от ежедневието му. Повечето време пиеше сам, но му се случваха и запомнящи се заливания в кръчмите на Кълъмбия Фолс, Уайтфиш или на остров Сифнос. Имаше и жестоки запои в компанията на недодялани мъжаги, на които не им пукаше за Брьогел, Шопенхауер, Милан Кундера или Харолд Пинтър.

Това беше най-добрият творчески стимулатор, както и средството, което правеше съществуването му по-малко ужасно — съучастникът, който му помагаше да открадне няколко безгрижни моменти от живота. Понякога приятел, понякога враг, алкохолът беше щитът, който държеше настрана емоциите, ризницата, която го предпазваше от тревогите, най-доброто хапче за сън. Спомни си фразата на Хемингуей: „Интелигентният човек понякога е принуден да се напие, за да прекара времето си с глупаци.“ Точно така. Алкохолът не решаваше кардинално нито един проблем, но беше временно средство за понасяне на голямата посредственост, която според него бе обхванала човечеството.