Гийом Мюссо - Парижката квартира

Гаспар не беше глупав и знаеше, че е възможно накрая алкохолът да го надвие. Дори имаше доста ясна представа как това би могло да се случи — щеше да дойде ден, когато животът щеше да му се стори толкова нетърпим, че повече нямаше да може да го понася на трезва глава. Дори за миг се видя как изчезва сред гъсти алкохолни изпарения. Той побърза да прогони тази кошмарна картина и установи, че е пристигнал пред една тъмносиня порта.

Като хвана под мишница кашона с бутилките вино, Гаспар набра четирицифрения код, който отключваше входа на улица „Жан Ебютерн“. Щом влезе в малката задънена улица, напрежението му започна да се уталожва. При вида на пищната растителност и старомодния провинциален облик на потъналия в зеленина проход гой се закова невярващо на мястото си. Изпита усещането, че тук времето тече по-бавно, отколкото отвън, сякаш мястото се намираше в някакво паралелно пространство. Две добродушни котки се приличаха на слънце. Сред клоните на черешите чуруликаха птички. Градският хаос изведнъж му се видя много далече и му беше трудно да повярва, че се намира само на няколкостотин метра от ужасния небостъргач „Монпарнас“.

Гаспар направи няколко крачки по неравната настилка. Малко по-нататък, полускрити от храстите, съзря малки къщи от дялан камък, измазани с грапава мазилка. Зад ръждясалите им порти охрените им фасади бяха обвити с килим от бръшлян и дива лоза. В края на алеята се издигаше дръзка постройка с геометрична форма. Стоманобетонен куб, чиято украсена шахматно с черни и червени тухли фасада бе опасана от остъклена веранда. Над вратата имаше надпис от ковано желязо: „Cursum Perficio“ — името на последната къща на Мерилин Монро. И тук имаше електронна заключваща система, която изискваше въвеждането на код. Гаспар последва инструкциите на Карън и стоманената врата се отвори с тихо щракване.

Любопитен да види вътрешността на къщата, той мина през антрето и влезе в хола. Действителността далеч надминаваше впечатлението, което създаваха снимките. Къщата бе изкусно проектирана около правоъгълен вътрешен двор и разполагаше с Г-образна тераса.

— Гледай ти! — възкликна тихо Гаспар, смаян от изяществото на жилището. Натрупаното през последните няколко часа нервно напрежение изчезна. Тук всичко беше като в друго измерение, обстановката навяваше чувството за нещо познато и вдъхваше спокойствие. Интериорът беше функционален, уютен и съвсем изчистен. Опита се да анализира откъде идваше това усещане, но архитектурата, както и хармонията на пропорциите бяха непозната за него материя.

Обикновено беше равнодушен към интериора. Впечатляваше се от пейзажите — отражението на заснежените планински върхове в езерата, синкавата белота на ледниците, опияняващата необятност на боровите гори. Не вярваше на всички онези брътвежи за фън шуй и влиянието на мебелировката върху циркулацията на енергията в дадено помещение. Но трябваше да признае, че тук усещаше ако не „положителни вълни“, то поне увереност, че ще се чувства добре и ще работи с удоволствие.

Гаспар отвори вратата на терасата и като излезе навън, се облегна на парапета, наслаждавайки се на птичите песни и идиличната селска атмосфера. Беше излязъл вятър, но не беше студено и слънчевите лъчи погалиха лицето му. Той се усмихна за първи път от доста време. За да отпразнува пристигането си, щеше да отвори бутилка „Жевре-Шамбертен“ и да си налее една чаша, която щеше да изпие на спокойствие…

Някакъв шум го изтръгна от блаженото опиянение. В къщата имаше някой. Може би чистачка или работник по поддръжката. Гаспар влезе вътре, за да провери, и се озова лице в лице с една жена — напълно гола, загърната само с хавлиена кърпа, която стигаше до средата на бедрата й.

— Коя сте вие и какво правите в дома ми? — попита той.

Тя го гледаше ядосано.

— Точно това се канех да ви питам и аз — отвърна жената.

Едно от нещата, с които ни привличат художниците, е тяхната различност, отхвърлянето на конформизма, размаханият среден пръст в лицето на обществото.

Джеси Келерман

— Честно казано, не съм сигурен, че разбирам напълно в какво ме упреквате, госпожице Грийн.

С изпъчени гърди и вирната посребрена глава, Бернар Бенедик създаваше впечатлението, че стои на пост пред огромната монохромна картина, изложена в дъното на галерията му на улица „Фобур Сент Оноре“. Ризата със столче яка и светлозеленото сако, които носеше, му бяха толкова широки, сякаш наскоро бе отслабнал чувствително. Дебелите рамки на очилата му, марка „Льо Корбюзие“, скриваха горната част на лицето му, но подчертаваха кръглите му очи, живия му и насмешлив поглед.