Гийом Мюссо - Парижката квартира

Там животът му бе различен — връщане към природата в най- дивата й и сурова форма. Дните му протичаха в ловене на пъстърва, безкрайно скитане в брезовите гори, край езера, реки и потоци. Самотен, но интензивен живот, далеч от туморните образувания, наречени градове, и техните анемични жители.

Автобусът бавно се влачеше по магистрала А 3. От време на време Гаспар зърваше през запотените му прозорци част от пътните табели, които указваха последователно градчетата в североизточните предградия: Олне су Боа, Дранси, Ливри-Гарган, Бобини, Бонди…

Той се нуждаеше от тези дълги усамотявания сред природата, за да се прочисти, да се излекува от пораженията, нанесени от цивилизацията. Защото Гаспар Кутанс отдавна се бореше срещу безумието и хаоса на един свят, който вървеше към своята гибел. Свят, който се пропукваше отвсякъде и който той вече не разбираше. Като истински мизантроп, Гаспар изпитваше по-голяма близост с мечките, грабливите птици и змиите, отколкото със своите така наречени събратя — хората. Той беше горд от факта, че се е отделил от света, който ненавиждаше. Гордееше се, че може да живее през повечето време извън обществото и неговите правила. Не беше включвал телевизор през последните двайсет и пет години, не знаеше почти нищо за интернет и караше автомобил „Додж“ от края на 70-те години.

Неговият отшелнически живот се дължеше на съзнателно избран, но не и прекален аскетизъм. Понякога, когато му се удадеше възможност, Гаспар си позволяваше по някоя волност. Случваше се да напусне своите планини или своето гръцко убежище и да хване самолет, за да присъства на концерт на Кийт Джарет в Жуан ле Пен, на ретроспективна изложба на Брьогел в Ротердам или представление на „Тоска“ в Арена ди Верона. Към това се прибавяше и прословутият му едномесечен творчески престой в Париж.

След като обмисляше цяла година своята театрална пиеса, той сядаше на бюрото си и пишеше по шестнайсет часа на ден. Всеки път си мислеше, че идеите, вдъхновението и желанието му да твори са се изчерпали, но всеки път се задействаше един мистериозен процес. Думите, ситуациите, диалозите, репликите излизаха изпод перото му, изписани с компактния му и акуратен почерк, и се подреждаха в едно хармонично цяло.

Днес пиесите му бяха преведени на почти двайсет езика и се играеха в цял свят. Само миналата година бяха изнесени петнайсет представления в Европа и Съединените щати. Една от последните му пиеси, Ghost Town, бе поставена в легендарния берлински театър „Шаубюне“ и бе номинирана за наградите „Тони“. Неговите творби допадаха най-вече на интелектуалната преса, която малко ги надценяваше и преувеличаваше достойнствата им.

Гаспар никога не присъстваше на постановките на своите пиеси, нито даваше интервюта. Отначало Карън се тревожеше от нежеланието му да се появява в медиите, но след това бе успяла да извлече полза от тази негова резервираност, за да създаде „мистерията Гаспар Кутанс“. В крайна сметка, колкото повече той се криеше, толкова повече пресата го възхваляваше. Гаспар бе сравняван с Кундера, Пинтър, Шопенхауер и Киркегор. Той не се ласкаеше от тези комплименти, тъй като винаги беше смятал своя успех за някакво недоразумение.

След Баньоле автобусът пълзя цяла вечност по околовръстния път, преди да поеме по крайбрежната улица „Берси“ и да стигне до Лионската гара. Там направи безкраен престой, колкото да слязат половината му пътници, и тръгна на запад.

Всички пиеси на Гаспар разглеждаха темите за безсмислието, трагичността и самотата на човешкото съществуване. Те отразяваха отвращението му към безумието на времето, в което живееше, и бяха лишени от илюзии, оптимизъм, добри чувства и щастлив край. Но въпреки безнадеждността и сарказма, които лъхаха от тях, пиесите му бяха забавни. Разбира се, те не бяха „Женихът“, „Клетка за луди“ или излъчваните в „На театър тази вечер“, но бяха изпълнени с живот и динамика. По думите на Карън творбите му създаваха у зрителите впечатлението, че могат да бъдат свободни, а у критиците — че са интелигентни. Може би това бе причината за възторга на публиката и на най-известните актьори, които буквално се биеха да играят в провокативните му пиеси.

Автобусът прекоси Сена. Булевард „Араго“ с тъжната си и нелепа коледна украса напомни на Гаспар колко ненавиждаше този период от годината и това, в което се беше превърнал този празник — вулгарен търговски бълвоч. После автобусът спря на площад „Данфер-Рошро“, точно пред входа на катакомбите. Малка група демонстранти, наобиколили Белфорския лъв, размахваха знамена на Общата конфедерация на труда, „Форс Увриер“ и Федерацията на работещите в сферата на образованието. Шофьорът спусна стъклото на прозореца си, за да разговаря с полицая, който регулираше движението. От дочутия разговор Кутанс разбра, че авеню „Мен“ и всички подстъпи към Кулата Монпарнас са блокирани.