Гийом Мюссо - Парижката квартира

Борейки се с нов пристъп на гадене, Маделин се опита да поддържа разговора:

— При теб как вървят нещата? Няма ли да си вземеш отпуска за коледните празници?

— Чак в края на следващата седмица. Ще отидем да празнуваме Нова година със семейството на Маржолен. Родителите й притежават спиртоварна в Калвадос.

— Ако все така зле понасяш алкохола, хич не ти завиждам!

Лицето на цветаря почервеня. „Такуми си е все така докачлив“, помисли си развеселено Маделин, гледайки през прозореца мокрия пейзаж. Микробусът стигна до булевард „Осман“ и измина още петстотин метра, преди да завие по улица „Тронше“. Въпреки проливния дъжд и лошия социален климат Маделин се радваше, че е тук.

Харесваше й да живее в Манхатън, но така и не бе успяла да се зарази с прословутата му енергия, толкова хвалена от някои нейни приятели. Тъкмо обратното, Ню Йорк бе изсмукал всичките й сили. Париж винаги щеше да си остане нейният любим град и именно в него се връщаше да ближе раните си. Беше живяла тук четири години. Не би казала, че бяха най-хубавите в живота й, но във всеки случай бяха най-важните — години на възстановяване на физическото и психическото равновесие, години на прераждане.

До 2009 г. бе работила в Англия, в отдела „Противодействие на криминалната престъпност“ на Манчестърската полиция. Разследването на едно ужасно престъпление — случаят „Алис Диксън“, — което водеше тя, я беше сломило и я бе накарало да напусне полицията. Този неуспех бе причината да загуби всичко: работата си, уважението на колегите си, увереността в себе си. В Париж бе отворила цветарски магазин и бе започнала нов живот в квартал Монпарнас, далеч от разследването на убийства или изчезнали деца. Този по-спокоен живот отново бе претърпял рязък обрат, когато една случайна среща я бе довела до неочаквана следа и й бе позволила да възобнови разследването, което бе опустошило живота й. В крайна сметка случаят „Алис Диксън“ бе приключил щастливо в Ню Йорк. Благодарение на този успех тя бе постъпила на работа в административния отдел на WITSEC — федералната програма за защита на свидетели. Маделин бе оставила цветарския магазин на Такуми и бе отлетяла за Ню Йорк. Една година по-късно Нюйоркската полиция й бе предложила място на консултант в службата, занимаваща се със закрити случаи. Задачата й бе да разгледа отново някои стари неразкрити престъпления. Работата, която щеше да изглежда вълнуваща в някой телевизионен сериал или криминален роман на Харлан Коубън, в действителност се беше оказала само една безкрайно скучна канцеларщина. За четири години Маделин нито веднъж не бе ходила на терен и не бе успяла да поднови разследването на нито един стар случай. Отделът, към който бе прикрепена, нямаше средства и се сблъскваше с бюрокрация, която би накарала да се изчерви дори френската администрация. За всяка заявка за ДНК анализ трябваше да се попълват куп формуляри, искането на разрешение да бъде разпитан стар свидетел или да се получи достъп до някои съдебни документи изискваше огромна документация и в повечето случаи завършваше с отказ от страна на ФБР, което имаше правомощията да разследва най-интересните углавни престъпления.

В крайна сметка тя без съжаление бе напуснала тази работа и се бе върнала в Англия. Дори се обвиняваше, че е отлагала решението си прекалено дълго. Откакто Джонатан Ламперьор — мъжът, когото обичаше и бе последвала в Манхатън — се бе върнал при съпругата си, нищо не я бе задържало в Съединените щати.

— С Маржолен очакваме бебе през пролетта — внезапно сподели цветарят.

Това откровение изтръгна Маделин от мислите й.

— Аз… много се радвам за теб — каза тя, опитвайки се да покаже ентусиазъм.

Обаче въодушевлението й прозвуча пресилено — дотолкова, че Такуми смени темата:

— Все още не си ми казала какво те доведе в Париж.

— Разни неща — отвърна тя уклончиво.

— Ако искаш да прекараш Бъдни вечер с нас, добре дошла си.

— Много мило от твоя страна, но не искам. Не се сърди, но наистина имам нужда да бъда сама.

— Както желаеш.

В микробуса се възцари тягостно мълчание. Маделин не поднови разговора. Залепила нос на прозореца, тя се опитваше да открие своите ориентири, мъчейки се да свърже всяко място със своите спомени от парижкия си живот. „Плас дьо ла Мадлен“ й напомни за една изложба на творби на Раул Дюфи в Пинакотеката, улица „Роаял“ — за бистрото, в което приготвяха страхотно телешко месо с бял сос, мостът „Александър III“ си оставаше свързан с произшествието, което бе претърпяла с мотора си в един дъждовен ден…