Гийом Мюссо - Парижката квартира

С пътна чанта на рамо, Гаспар бе плувнал в пот. Имаше чувството, че е изминал три километра, откакто бе слязъл от самолета. Напълно изтощен, се запита какво изобщо прави тук. Защо всяка година се обрича на едномесечна изолация в Париж, за да напише новата си пиеса? Той се засмя нервно. Отговорът беше прост и пределно ясен като лозунг: „Техника на писане във враждебна среда.“ Всяка година на една и съща дата неговата литературна агентка Карън му наемаше къща или апартамент, където можеше да работи на спокойствие. Гаспар толкова мразеше Париж, особено по Коледа, че нямаше никакъв проблем да стои затворен по двайсет и четири часа на ден. В резултат на това пиесата се пишеше сама или почти сама. Във всеки случай, в края на януари текстът му винаги беше готов.

Опашката напредваше отчайващо бавно. Чакането се превърна в изпитание. Превъзбудените деца тичаха с писъци между бариерите, двойка възрастни хора се държаха един за друг, за да не паднат, едно бебе повърна изпитото мляко на гърдите на майка си.

„Скапани коледни празници!“, въздъхна Гаспар, поемайки голяма глътка от мръсния въздух. Като забеляза недоволството по лицата на другарите си по нещастие, той си спомни една статия за „Парижкия синдром“, която беше чел в някакво списание. Според нея всяка година десетки японски и китайски туристи постъпвали в болница и често се прибирали у дома поради тежките психични разстройства, причинени от първото им посещение на френската столица. Едва стъпили на френска земя, тези туристи започвали да страдат от странни неразположения — делириум, депресия, халюцинации, параноя. С течение на времето психиатрите намерили обяснение: неразположението на туристите се дължало на огромната разлика между въображаемата им представа за Града на светлината и действителността. Те смятали, че ще видят прекрасния свят на Амели Пулен, света, възхваляван във филмите и рекламите, а вместо това попадали в един суров и враждебен град. Париж от техните фантазии — градът на романтичните кафенета, букинистите по бреговете на Сена, хълма Монмартър и Сен Жермен де Пре-се сгромолясвал, сблъсквайки се с реалността: повсеместна мръсотия, джебчии, липса на сигурност, грозота на големите градски комплекси, остарял обществен транспорт.

За да се отърси от тези мисли, Гаспар извади от джоба си няколко сгънати листа, съдържащи описанието и снимките на позлатения затвор — бившето студио на художника Шон Лоренц в 6-ти арондисман, който неговата агентка му беше наела. Заснетото създаваше впечатлението за просторно, светло и изпълнено с покой жилище, идеално място за писателския маратон, който го очакваше. Той обикновено се отнасяше с подозрение към снимките, но Карън бе посетила мястото и го беше уверила, че ще му хареса. „Дори нещо повече“, загадъчно бе добавила тя.

Само по-бързо да стигне там!

Гаспар чака още четвърт час, преди един от граничните полицаи да благоволи да погледне паспорта му. Супер нелюбезен, той нито го поздрави, нито му благодари, както и не отговори на пожеланието му за успешен ден, когато му върна документа за самоличност.

Ново недоумение пред указателните табели. Кутанс пое в грешната посока, преди да се върне обратно. Още една серия от ескалатори. Поредица от автоматични врати, които винаги се отваряха със закъснение. Той забързано мина отстрани на движещите се пътеки. Слава богу, че не бе имал глупостта да си регистрира багажа.

Вече не беше много далеч от изхода на ада. С усилие си проправи път през необичайно голямата тълпа, която изпълваше залата за пристигащи, като неволно блъсна една прегръщаща се двойка и прекрачи няколко спящи на пода пътници. В неговите очи въртящата се врата с надпис „Изход — Таксита“ над нея представляваше края на мъките му. Ето, още няколко метра и ще се отърве от този кошмар. Ще хване такси, ще си сложи слушалките и ще си отдъхне, слушайки пианото на Брад Мелдау и баса на Лари Гренадиър. След това, още този следобед, ще започне да пише и…

Дъждът охлади ентусиазма му. От катраненочерното небе се изливаха потоци вода, които плющяха по асфалта. Въздухът бе изпълнен с униние и безпокойство. Не се виждаше никакво такси. Само коли на жандармерията и дезориентирани пътници.

— Какво става? — попита той един носач, който стоически пушеше цигарата си до стоящия пепелник.

— Не знаете ли, господине? Има стачка.

По същото време на Гар дьо Hop Маделин Грийн слезе от влака „Евростар“, пристигащ от Лондон в 9:47 часа.