Гийом Мюссо - Парижката квартира

— Имаш ли професионални планове? — попита Такуми.

— Разбира се — излъга тя.

— Наскоро да си виждала Джонатан?

„Гледай си твоята работа!“

— Е, свърши ли с разпита? Напомням ти, че аз съм ченгето.

— Там е работата, че ти вече не си ченге, ако съм разбрал правилно.

Тя въздъхна. Нетактичният млад мъж започваше наистина да й лази по нервите.

— Добре, ще бъда откровена — каза тя. — Искам да спреш с тези въпроси. Ти беше мой помощник и аз ти продадох бизнеса си, но това не ти дава право да ме разпитваш за живота ми!

Докато микробусът пресичаше площада пред Дома на инвалидите, Такуми хвърли кос поглед на Маделин. Тя изобщо не беше се променила — същото широко кожено яке, същите подстригани на черта руси къдрици, същият чепат характер.

Все още ядосана, Маделин свали стъклото на прозореца и запали цигара.

— Леле, още ли пушиш? — смъмри я цветарят. — Никак не си разумна.

— Млъквай — скастри го тя, като провокативно издуха дима към него.

— Недей! Не в колата ми! Не искам микробусът ми да се осмърди на цигари!

Маделин се възползва от спирането на реното на един светофар, за да грабне куфара си, и отвори вратата.

— Ама, какво правиш?

— Достатъчно голяма съм, за да ми четеш нравоучителни лекции. Ще продължа пеша.

— Не, почакай, ти…

Тя затръшна вратата и тръгна решително по тротоара на улица „Грьонел“.

Дъждът продължаваше да се лее като из ведро.

— Стачка? — възкликна Гаспар. — Каква стачка?

С примирено изражение носачът сви рамене и махна неопределено с ръка.

— Ами както обикновено, знаете много добре, че…

За да се предпази от дъждовните струи, Кутанс заслони с длан очите си. Естествено, не му беше хрумнало да си вземе чадъра.

— Значи няма таксита, така ли?

— Няма. Можете да опитате с градската железница по линия Б, но се движи само един от три влака.

„Не, по-добре да умра.“

— А автобусите?

— За тях не знам — отвърна с гримаса носачът, като си дръпна за последен път от цигарата.

Вбесен, Гаспар се върна в терминала и седна в един кът за отдих да прегледа последния брой на „Льо Паризиен“. Заглавието беше красноречиво: „Голяма блокада“. Таксиметрови шофьори, железопътни работници и служители, ръководители на полети, стюардеси и стюарди, шофьори на камиони, докери, пощенски служители и работници по чистотата се бяха обединили и заплашваха правителството да парализират страната, ако то не оттегли един спорен закон. Статията предупреждаваше, че може да се очакват още стачки и че в резултат на блокадата на петролните рафинерии след няколко дни страната може да се изправи пред недостиг на гориво. На всичко отгоре, след регистрирания пик на замърсяване на въздуха в началото на месеца, имаше рекордно покачване на нивото на водите на Сена. Околностите на Париж бяха наводнени, което допълнително усложняваше трафика.

Гаспар разтърка очи. „Все същата изтъркана песен всеки път, когато стъпя в тази страна.“ Кошмарът продължаваше, но малко по малко умората вземаше връх над гнева.

Какво да прави? Ако имаше мобилен телефон, можеше да се обади на Карън да намери някакво решение. Обаче той не желаеше да притежава такъв. Точно както нямаше компютър, нямаше таблет, нито електронен адрес и никога не посещаваше интернет.

Малко наивно Кутанс тръгна да търси телефонна кабина в терминала на летището, но те сякаш бяха премахнати до една.

Последната му надежда оставаха автобусите. Излезе навън и се огледа безуспешно за някой служител, който да го упъти, прекара четвърт час, за да разгадае заплетените маршрутни линии на автобусите на „Ер Франс“ и изгледа разочаровано заминаването на два претъпкани автобуса, които не можеха да вземат повече пътници.

След още половин час чакане, докато дъждът се усилваше, той най-накрая успя да се качи в едно от тези превозни средства. Нямаше нито една свободна седалка — човек не биваше да си прави илюзии, — но поне беше хванал правилния автобус, чиято крайна спирка беше гара „Монпарнас“.

Натъпкани като сардели, подгизналите пътници бяха решени да изпият до дъно горчивата чаша. Притиснал пътната си чанта до гърдите си, Гаспар си спомни думите на Достоевски: „Човекът е същество, което свиква с всичко“ Да, с всичко — да бъде настъпван, блъскан, да кихат в лицето му, да се поти заедно с непознати в задушното превозно средство, да се държи за покрития с микроби метален лост.

Той отново се изкуши да се откаже и да напусне Франция, но се утеши с мисълта, че изпитанието му няма да трае повече от месец. Ако успееше да напише пиесата си навреме, след по-малко от пет седмици щеше да замине да прекара края на зимата и началото на пролетта в Гърция на своята платноходна яхта, която го чакаше, закотвена на остров Сифнос. Шест месеца щеше да плава край Цикладските острови, да живее в хармония с природата сред експлозия от възприятия и цветове: ослепителната белота на варовиковите скали под ярките лъчи на слънцето, кобалтовото синьо на небето, тюркоазените дълбини на Егейско море. В Гърция Гаспар усещаше едно пантеистично сливане с пейзажа, с растенията и благоуханията. След като се наситеше на опияняващия морски въздух, бродеше по обраслите с храсти и маслинови горички брегове, край напечените каменни стени, вдъхваше с наслада миризмата на мащерка, градински чай, зехтин и октопод на скара. Щастие, което продължаваше до средата на юни. Когато туристите започваха да се тълпят на островите, той бягаше в Америка, в своята планинска къща в щата Монтана.